Читать «Акула с ветрило» онлайн - страница 2

— Добре. Но един момент.

Пуснах двата гълъба от балкона. Те от радост ме клъвнаха по бузите и застанаха на главата ми.

Но преди да продължа…

Искам да ви кажа едно нещо, което вие сигурно го знаете, но все пак ще ви го кажа, защото може и да не го знаете.

Всеки си има някаква тайна, нали?

Китът например си има дълбока тайна, защото живее в дълбините, медузите притежават по-плитки — те обитават горните морски етажи.

Моят съсед от горния етаж има тайно скривалище, съседът от долния етаж има таен коридор.

Аз си имам таен град.

От истински по-истински.

Той се намира наблизо до моя дом. Реших там да заведа гостите. Но преди да пристигнем, трябваше да прекосим нашата улица.

Тя е светла, с измито лице. През зимата там се пързаляме и я наричаме „Шейнарна“.

Морските гости изръкопляскаха, когато им предложих по една шейна.

Намерихме се на улица „Шейнарна“. Потайно се надявах, че минувачите ще ахнат от учудване, защото не всеки ден се вижда подобна картина: дете с морски животни.

Ала… никакво впечатление не направихме.

Само един старец ме посъветва, заканвайки ми се с пръст:

— Внимавай да не ги ухапеш! Знам те тебе!

Делфинът си сложи кънки. Завъртя се около себе си. Беше много красив.

Китът, седнал на шейната, приличаше на черен гранит.

Акулата беше нетърпелива и с големи мъки спираше игривата шейна да не тръгне.

Подадох знак и се спуснахме надолу.

Делфинът с бързи и красиви движения ни изпреварваше. После изоставаше. След малко пак отиваше напред.

От малката горичка ни обстрелваха със снежни топки.

Сигурно бяха децата от нашия квартал.

— Това е за „добре дошли“ — обясних.

— Прекрасен обичай! — обадиха се морските обитатели.

Шейните летяха по улица „Шейнарна“.

И както хвърчахме, догони ни старата топола от нашия двор. Седеше в шейна, която едва се виждаше.

На минаване ми каза:

— Рамче, чакам ви!

А птиците, кацнали в клоните й, повториха:

— И ние! И ние!

Щом ни очакват, трябва да отидем.

И както ви е известно — пристигнахме.

Моят град е наистина много таен — затова и така се нарича.

Старата топола вече беше на мястото си — пред входа. Тя дълбоко ни се поклони.

Зелената трева, спокойните сърни, бързите катерички, чистото небе, фонтаните с искрящи капки — всичкото това направи моите гости да се чувстват в безтегловно състояние.

В един момент акулата тихо се провикна:

— Вижте!… Там!…

Полека се примъкнахме до бялата къща със зелени прозорци.

На пейката, пред прага, седяха баба и дядо.

Но както не ви е известно, бабата не беше баба, дядото не беше дядо.

Бабата беше майката, дядото — неин син.

— Хапни си, хапни си, синко! — майката подканваше сина си.

Държеше чиния с попара и с лъжица хранеше детето, което се мръщеше.

— Не ми харесва — упорстваше дядото.

— Хапни си, синко — настояваше бабата, която нямаше повече от сто и двадесет години. Дядото, синът на бабата, разбира се, беше по-млад от майка си — не бе навършил деветдесет.

— Те са такива от малки — обясних на учудените си гости. — Спомням си, че преди деветдесет години, когато се роди сегашният дядо — също беше така. Майката тича с попарата, детето бяга…