Читать «Азазел» онлайн - страница 10

— И какво толкова подозрително виждате в него, драги? — промърмори Грушин, небрежно разлиствайки „Полицейския бюлетин на градските инциденти“ за изминалото денонощие. Това нелишено от познавателен интерес четиво обикновено идваше в управлението следобед, тъй като не съдържаше особено важни работи — имаше всякакви дреболии, дори пълни глупости, макар че понякога изскачаше и по нещичко интересно. Споменаваше се например и вчерашното самоубийство в Александровската градина, но, съвсем според очакванията на опитния Ксаверий Феофилактович, нямаше никакви подробности и естествено не се цитираше текстът на предсмъртната бележка.

— Ами вижте! Кокорин се гръмва уж на шега, а завещанието въпреки предизвикателния му тон е съставено според както си му е редът — с нотариус, с подписи на свидетели, с изброяване на изпълнителите — взе да сгъва пръст след пръст Фандорин. — Пък наследството не е шега работа — огромно е! Лично ходих да проверя — две фабрики, три завода, къщи в няколко града, корабостроителница в Либава, половин милион струват само ценните му книжа в Държавната банка!

— Половин милион? — ахна Ксаверий Феофилактович, вдигайки поглед от страниците. — Брей, провървя й на англичанката, голям късмет извади…

— А пропо, как да си обясним какво общо има тук лейди Естер? Защо тъкмо на нея се завещава всичко, а не на някого другиго? Каква е връзката й с Кокорин? Това трябва да го изясним!

— Че той си го е казал: не вярва на нашите хайдуци, а англичанката вече кой месец я превъзнасят по всички вестници. Не, драги, я ми кажете вие нещо друго. Как стана тъй, че това ваше поколение толкова ниско оценява живота? Нещо малко да не е така — и хайде паф-паф, хем тъй важно, патетично, с презрение към целия свят. А с какво сме го заслужили това презрение? — ядоса се изведнъж Грушин, спомняйки с какво неуважение разговаря с него вчера любимата му дъщеря, шестнадесетгодишната гимназистка Сашенка. Впрочем въпросът беше по-скоро риторичен, уважаемият пристав слабо се вълнуваше от мнението на деловодителя по въпроса, затова отново заби поглед в бюлетина.

Затова пък Ераст Петрович се оживи още повече.

— Тъкмо това е проблемът, за който исках да ви кажа. Ето, вземете човек като Кокорин. Съдбата му е дала всичко — и богатство, и свобода, и образование, и хубост (хубостта Фандорин я добави просто ей така, защото нямаше никаква представа как бе изглеждал покойният). А той си играе със смъртта и в крайна сметка се самоубива. И знаете ли защо? Защото на нас, младите, ни се повдига от вашия свят — Кокорин го е написал едно към едно, само дето не е навлязъл в подробности. Вашите идеали — кариерата, парите, почестите — за мнозина от нас не струват нищо. Не за това мечтаем днес. Да не мислите, че току-тъй пишат вестниците за епидемия от самоубийства? Най-добрите сред образованите младежи ни напускат, останали без духовен кислород, а вие, бащите на обществото, не си правите никакви изводи!