Читать «Аз, дървото» онлайн - страница 2

Всички, работещи на сечището, тичаха в същата посока. Загрубелите от работата на открито лица изразяваха същите мисли и чувства, вълнуващи и него. Навлезе сред вековните стволове, но все още не можеше да види нищо. Изскочи от някакви храсти и забави крачка. На десетина метра от него вече се беше събрала група от хора. Не различаваше какво са наобиколили, но пребледнелите лица едва ли се дължаха на нещо добро. Бавно, успокоявайки дишането си, се приближи към тях.

— Господи! — промълви някой и му трябваше известно време, за да осъзнае, че възклицанието се бе отронило от неговите устни.

Не можеше да си спомни името на момчето, но го познаваше. Едва от тази година беше започнало да работи с тях, но бе невероятно способно. Имаше и необходимите за подобен труд мишци. Имаше и стотици мечти, които споделяше край огъня. С изкараните пари желаеше да постигне много, но това нямаше да стане. Всичко беше приключило за него този ден.

Тялото лежеше до дървесния ствол, отпуснало се върху подаващото се от земята коренище. Над глезените му се бе прехвърлил един корен и той беше причинил смъртта му. Явно момчето се бе спънало в него и при падането се беше стоварило върху подпряната на самото дърво брадва. Острието се бе врязало във врата му и младият дървар бързо беше издъхнал. От разкъсаната артерия беше хвърчало кръв навсякъде. Дървото — виновника за трагедията — беше опръскано цялото, сякаш изтичащия от тялото живот обвиняваше своя убиец.

Погледът на дървосекача се беше втренчил невярващо в трупа. Очите му се бяха впили в ръцете на жертвата. В своята агония те се бяха впили в земята, сякаш в търсене на своето спасение в пръстта. Мъжът не можеше да повярва на невъзможната гледка пред себе си.

— Как, по дяволите, е успял да се препъне така? — по погледите, които му бяха отправени, разбра, че е изрекъл на глас мислите, които ги терзаеха. — Погледнете корена. Изглежда като да се е прехвърлил над него, след като го е спънал.

Събралите се мъже замърмориха объркано. Някои от тях започнаха да се озъртат притеснено наоколо.

— Сякаш е искал да е сигурен, че жертвата му няма да избяга — се обади някой.

— Всичко започна от смъртта на онзи лудия. Как му беше името? — един от по-възрастните суеверно зашептя. — Оня дето търсеше съкровището, помните как го намерихме в коритото на пресъхналата река, нали? Изглежда беше умрял от ужас. Лицето му беше сбръчкано до неузнаваемост.