Читать «Аз, дървото» онлайн - страница 5

След стотина метра мина през заблатен участък от пътеката. Стъпките зашляпаха в калта след миг. Който го следваше, бе само на няколко стъпки зад него. Изведнъж усети нечия ръка на рамото си. Завъртя се замахвайки с брадвата. Ударът щеше да разсече всеки, намиращ се зад него. Обаче нямаше никой. Само шепа листа, носени от вятъра, прелетяха пред него. Господи, това негово въображение!

Сърцето му биеше диво в гърдите, но той продължи напред. Пресече оголения участък на сечището и почувства, че напрежението и тягостното очакване породени в гората изчезнаха. Поне така му се стори. Щом пристъпи сред първите дървета, всичко се появи отново. Имаше чувство, че цялата гора се е пробудила за живот и е против него. А нима не е жива гората?

Не се замисли, а приближи дървото, което бе станало лобно място на момчето. Видя цветята. Видя и майката. Стоеше плътно притисната към дървото, като един от по-ниските клони минаваше през врата й. Клонът бавно се разгъна и остави тялото да се свлече на земята. Остана една тъмно синя ивица през женската шия. Щом докосна земята, корени започнаха с пукот да се измъкват от земята и да обвиват мъртвата. Ням ужас стисна гърдите на дървосекача. Дървото живееше свой живот и убиваше, за да се предпази от хората. Трябваше да стигне в селото и да ги предупреди. В крайна сметка това беше само дърво и можеха да се справят с него. Веднъж щом го отсечаха всичко щеше да си дойде по местата. Нямаше да ги победи едно дърво.

Затича сред гората. За момент му се стори, че някаква сянка се отдели от дървото и се плъзна в леса. Сигурно е било зрителна измама, тъй като я забеляза само с периферното си зрение, докато се обръщаше. Тичаше, но не излезе на сечището. Как, по дяволите, беше успял да се заблуди? Не познаваше околността. Сякаш всичко се бе разместило. Но това бе невъзможно. Гората нямаше живот. А дали не беше някакъв дух на гората забелязания силует? Глупостта! Не биваше да се поддава на въображението си, толкова изпълнено с приказки и суеверия.

Внезапно изскочи на някаква полянка. Пред него пасеше семейство елени. Мъжкарят вдигна украсената си с корона от рога глава и го изгледа втренчено. После се наведе и продължи с тревата. Сякаш той — въоръженият с брадва човек — не можеше нищо да му стори. Погледна през рамо. Проклятие! Едно дърво вадеше корените си и се опитваше да се придвижи. Мъжът гледаше като хипнотизиран това чудо. В един момент дървото заряза опитите си и една сянка се измъкна от ствола му и прелетя към следващото.

Човекът се отърси от вцепенението си и се втурна през поляната, игнорирайки животните. След стотина метра спря. Не далеч сред дърветата се издигаше масивна скала, която опасваше поляната. Нямаше друга възможност, освен да се изкачи по нея. Притича между дърветата и се вкопчи в шуплестата канара. Бавно запълзя нагоре. Твърде бавно.