Читать «Аз съм тук» онлайн - страница 2

Целият ден мина в гърмежи. Привечер Аз Съм Тук и неговото семейство започна да се търси чрез песента си. По мръкнало всички се събраха на тяхното място в овеса. Оказа се, че са останали наполовина.

Следващата неделя премина по същия начин — загубиха се още трима.

Тъй от неделя на неделя в гърмежите и около скоковете на страшните кучета семейството на Азсъмтуците намаляваше, докато в началото на есента останаха всичко петима. Това бяха Аз Съм Тук, неговата вярна другарка и трима от синовете.

Те се събраха на онова място, където пристигаха и другите пъдпъдъци — беше дошло времето да отлитат. Топлите страни през моретата ги очакваха.

Ятото се вдигна и полетя.

След няколко села, край една голяма река, то срещна друго ято от пъдпъдъци. Двете ята се обединиха. Аз Съм Тук беше един от водачите.

След още два дена се присъедини ново ято, а на другата сутрин, ето че се показа и морето.

Станали няколкостотин, пъдпъдъците се разположиха край брега. Трябваше да починат — чакаше ги прелитане над морето.

Малко преди да поемат, една пушка гръмна изведнъж и сачмите изсвириха над главите им. Създаде се суматоха. Едни се разбягаха из тревата, други излетяха. Веднага се гръмна повторно, гръмна се и още веднъж. Аз Съм Тук, който отговаряше за реда в ятото, не се вдигна от земята. Не искаше да всява смут в другите и смяташе, че ще е по-добре, ако се изпокрият в тревата. При следващия гърмеж един от синовете му подскочи и падна. Порита малко във въздуха и остана по гръб. От човката му потече кръв.

Аз Съм Тук се затича към храста наблизо, чу гръм, свирене на сачми над главата и една болка го парна в крилцето. Все пак той успя да се мушне в тревата, сви се на топка и не мръдна.

Гърмежите продължиха, но постепенно се отдалечаваха. Когато наближи вечерта, Аз Съм Тук внимателно се подаде от сигурното скривалище. Изпя сигнала и се ослуша. Обадиха се и други.

Постепенно разреденото ято се събра, да изкара още една нощ преди полета над морето.

А тази нощ бе мъчителна за Аз Съм Тук. Крилцето го болеше и не виждаше никого от своите.

На сутринта Аз Съм Тук дълго и упорито ги викаше с песента си. И само минути преди започването на полета вярната му другарка и двете последни момчета дотичаха.

Това го изпълни с радост и сила. Той раздвижи крилца, размаха ги и се вдигна. Другите го последваха.

Въпреки болката Аз Съм Тук летеше добре. Морето под него ставаше все по-синьо, брегът все повече се отдалечаваше.

Пъдпъдъчето ято летя така няколко часа. Аз Съм Тук започна да усеща остра болка в крилцето. Огледа се — брегът беше останал далеч. Наблизо нямаше никакъв остров. Започна да изостава и напред излязоха други водачи.

Летеше ятото над морето. Болката в крилцето на Аз Съм Тук растеше и той изоставаше. Въпреки всичките му мъжествени усилия, ето че скоро се озова на опашката. Краят ли беше това? Тъй ли ще свърши славният пъдпъдък, роден в българската овесена нива? Там, където бе подал човката си от яйцето, окото му се зарадва на чудния свят около него и първите звуци, които гласчето му произнесе, бяха: „Аз съм тук!“