Читать «Аз съм тук» онлайн

Дончо Цончев

Аз съм тук

Пъдпъдъкът живееше в една овесена нива близо до края на селото. Всички го чуваха сутрин да се обажда: „Аз съм тук! Аз съм тук! Аз съм тук!“ Чуваха го и късно следобед. Но никой не можеше да го види. Стеблата на овеса бяха високи и кичестите им метли отгоре закриваха всичко. А долу по самата земя не беше чак толкова неудобно да се живее. Стига да си толкова малък, колкото пъдпъдъка, и ти можеш да тичаш спокойно. Все едно както се тича в гора.

Когато чуваха неизменното „Аз съм тук“ на пъдпъдъка по-близо, децата понякога тръгваха да го издебнат. Разбира се, те не искаха да го убият със своите прашки, а само да го разгледат добре. Но щом го наближаха, и песента му замлъкваше. След някое време се чуваше отново — далече встрани или пък зад гърба им.

И тъй като никога не успяваха да го зърнат, те го нарекоха по песента му: „Аз Съм Тук“. Някои намираха името за чудесно. Други повеждаха спорове. Много е малък, казваха, та да си има чак три имена. Но нали е все тук, настояваха, виж как това фамилно име му отива. Пък и нали всички ние, малки и големи, също тъй имаме по три имена. Значи той е Аз, смееха се, баща му Съм и дядо му Тук — така ли?

Все едно, името на пъдпъдъка си остана Аз Съм Тук и вече всички си служеха с него. И даже умееха да го отличават, когато дойде време от овеса да се обадят и други. Те бяха с по-тънки гласчета — малките Азсъмтукчета — никак не беше трудно да се познае.

И тъй, бащата се разхождаше из овеса, да ги наглежда. Двамата с майка им ги учеха да се крият. Да търсят храната си и да летят. И всичко в овеса вървеше чудесно до онзи хубав ден в края на лятото, който започна с кучешки лай и гърмежи.

Този ден Аз Съм Тук си осъмна без друго не много спокоен. Огледа се и видя, че три или четири от шестнадесетте Азсъмтукчета са излетели още по тъмно. Останалите тръгнаха да си търсят зърна и буболечки. Майка им се обади напред.

Чу се гърмеж и тя млъкна. Чу се и лай — откъм селото и откъм гората. Останал сам, Аз Съм Тук се ослуша. Неприятна история — щом чуеш гърмежи. Той помнеше всичко това от години. Застана нащрек, като се безпокоеше за другите.

Изведнъж из овеса прошумоля и едно куче като че изплува пред него от земята. Беше на две крачки и половина от пъдпъдъка — замръзна и опъна опашка. Жълтата му глава беше ужасна, а още по-ужасни — още по-жълтите очи.

Аз Съм Тук гледаше кучето, кучето гледаше него.

Изведнъж пилето се завъртя и се затича между стеблата на овеса. За едрото куче това беше по-трудно и то го изгуби от очи. Като направи един голям полукръг с бързите си крака, Аз Съм Тук се озова зад гърба му. Видя силуета му сред овеса, чу страшното хрипкаво дишане и продължи бързо в обратна посока.

Опасността след минута бе минала. Но ето че отново се гръмна — сега два пъти и много по-близо. Веднага след втория изстрел Аз Съм Тук чу как едно телце тупна наблизо в овеса. Той познаваше и този звук от години — разбра, че едно от децата му вече го няма. Свит в туфа тревица, той чу шумолене. Кучето с едри скокове мина край него. Нещо повече — след малко Аз Съм Тук видя младия пъдпъдък в устата на кучето. Видя и как то го носи към ловеца и как ловецът го закачи за висулката на колана си. Там бяха увиснали на своите неочаквано дълги шии и други пъдпъдъци това беше съдбата им.