Читать «Автопортрет с молив и гълъб» онлайн - страница 2

Под леглото имам и един куфар с изрезки от вестници и списания, в които съм писала през последните 37 години. Куфарът се пълни капка по капка, но не прелива, защото от него изхвърлям онези писания, били съдбовни за мен преди време. Вече изобщо не зная кое е добро, кое — ценно; кое ще потрябва някому някога, та да го пазя. Времената и нравите се менят, капиталните истини за добро и нравствено — също. Но щом аз хвърлям с лекота ръкописите си в огъня, кой би ги прочел и запазил за следващите години? Моите статии в куфара напомнят кутията на стария семеен часовник: в него е живяло времето, което може да тече и да спира — като човека. А отвън продължава да върви времето, което не спира — като вечността. И живота!

Имам няколко издадени книги, написани с моята пишеща машина, по-късно с моя компютър. Те са част от чудесния свят, който искам да сътворя за всички. Осъзнатата ми заблуда е, че пиша със страст — искам да променям: да забраня продажбата на наркотици, да спра проституцията, да издам закони против войните, корупцията, убийствата; искам да забраня излъчването на филми с агресия и насилие, защото са опасна зараза за духа. Искам красивите цветя да не повяхват, да не умират деца, да няма болести и страдания, да няма смърт от човек към човека… Когато разбера, че „сътвореният“ от мен свят е непостижим в земни условия, се питам какъв е смисълът от страниците, които могат да бъдат унищожени, преди да се превърнат в модел за живот? Тогава гася екрана на компютъра, излизам вън, насочвам стъпките си към къщи на хора с добро сърце, вечеряме заедно и пием домашно вино. За мен това са радостите на истинския живот.

През 1991 г. открих, че Бог съществува по неподозиран от нас начин — Той наистина може абсолютно всичко, ако пожелае. През 1992–1993 г. Той прояви някои чудеса, сходни с тези, описани в Евангелието. Изненадата ми беше огромна и реших, че няма смисъл да пиша статии, книги, да правя пластики, а трябва да се моля непрекъснато! През 1994 г. попаднах сред хора в инвалидни колички: някои бяха парализирани от деца, други в напреднала възраст. Сега изненадата ми стана безпределна — защо Бог, Който може да ги излекува напълно само за един миг, без усилие, не е направил това? Защо никой от тях не Го е помолил? Тъй като много исках да спра страданията на болните, започнах да моля Иисус Христос да помогне на хората в незавидно състояние! Но Бог не искаше да извърши добро чудо над тях: те оставаха все така безпомощни, неподвижни, незрящи, безсловесни, слаби по моя човешки възглед за благодатно състояние. Тогава реших, че щом се измъчвам заради тях, трябва да им помагам реално в живота — според собствените си сили. Да отида при онези, които са самотни и болни, за да им занеса цветя и ябълки от градината; да изкъпя тялото на трудно подвижна жена, да прочета разказ на някой, загубил зрението си… До 45-та си година не бях боледувала, така разбрах, че здравето е най-ценният подарък, който съм получила от Бог. До тогава дори не подозирах, че има хиляди неизлечимо болни хора, и моето най-голямо разочарование беше, че не мога да бъда Христос, Който казал на болния: „Стани, вземи постелката си и върви!“