Читать «Автопортрет с молив и гълъб» онлайн

Мариана Тинчева-Еклесия

Автопортрет с молив и гълъб

Преди десетина години в едно предаване — „На църква в неделя“ по програма „Христо Ботев“, водещият предаването Светослав Цветков ме помоли да се представя. Не успях да кажа нещо повече от това, че съм родена през януари 1950 г. в Плевен… Мълчанието в опита за автопортрет не беше внезапен смут пред микрофона, а неведение — как може да се представи човек, прехвърлил петдесетте? До своите тридесет той е мислел, че може да покори света с магическа пръчка; на петдесет е разбрал, че не може да покори дори децата си; на седемдесет не иска да признае, че е победен и вече трябва да се подчинява…

Има още няколко неясноти — какво точно е човекът: данните от личната му карта, телосложението, домът със семейството, работата или… мисленето? Съвкупността от тези неизмерими величини дава една относително вярна оценка: човекът е това, което ще се пази като спомен от него поне сто години след отминаването му от живота. Кой има смелостта да твърди, че е любимец на времето и хората? Със сигурност може да се каже, че мерната единица в собствения автопортрет не е същата с онази, която другите хора прилагат към нас: човек има склонност да премълчава недостатъците си, а околните му виждат и коментират най-често тях.

На 40 години открих, че Христос съществува. Влюбих се в Него, поисках да се отрека от себе си, за да приличам на Него и да извършвам само полезното, спасителното за хората! Намерението беше чудесно, но много скоро разбрах, че е неизпълнимо: то е свойство на вечния живот, който е присъщ и подвластен само на Бога. Ако човек изцяло се отрече от себе си, той не би могъл да съществува дълго; все някой предател ще го прегърне и ще го предаде на смърт. Пък аз не искам да бъда жертвено агне. Какъв е смисъла да бъда изядена от вълци, ако във вените ми все още тече страст да убия хищника? Да, това съм аз — искам да убия хищника, злосторника, клеветника, егоиста, лицемера, предателя Юда. Ала когато погледна в огледалото, виждам някой от профилите му в своя портрет и тогава се моля на глас: „Господи, бъди милостив към мене, грешната и недостойната!“

Ако аз съм това, което имам до този момент, то е: стара малка къщичка в планинското селце Пасарел, на 30 км от София. Щом си отворя очите, отивам да поздравя цветята в градината, да набера плодове; после се питам на кого бих могла да подаря част от тези земни радости. В стаите на къщичката има стотина пластики от дърво, бронз, камък. Те са направени с моите ръце и душа, с моята представа за образно и хармонично. Понякога си мисля, че тези фигури са великолепни; те са живи, говорят, движат се, размишляват, обичат се, искат да полетят и да извършат чудеса. Макар да не съм академичен художник, като всеки художник се изкушавам да мисля, че съм създала нещо приятно за очите и чувствата на хората. Някои фигури от дърво са наречени „Икар“, „Целувката“ „Така изглежда земята, гледана от луната“… Бронзовите пластики са с религиозен мотив: „Майчинство“, „Венецът на страданието“ „Венецът на славата“… Барелефното бронзово изображение на лице с лавров венец и гълъб, което направих през 1997 г. нарекох „XXI век“. Сигурна бях, че надеждата за по-добро бъдеще е не само моя същност, а на мнозина, които вярват, че могат да победят злото с добро. Въпреки тази моя вяра идва време, когато аз самата разбирам, че ръкотворените ми образи нямат нищо общо с инстинктите на хищника в реалния свят. Тогава мисля, че всичките ми фигурки, направени през последните години, са ненужни; те не могат да направят хората по-добри… По-добре да ги скрия!