Читать «Автомобилът, който не вървеше» онлайн - страница 2

Скот пое обратно по пътя и не се обърна нито веднъж. Скот беше храбър надзирател.

Мол се прибра в бараката и блъсна вратата. В очакване на вечерята кучето се сви под масата.

Всички в горите бяха чували за Мол Андерсън. Преди всичко, от Рангли до Карибу нямаше по-добър свирач на банджо. Освен това Мол беше един от най-добрите секачи. На онова място, дето искаше да падне отсеченото дърво, забиваше кол. Дървото падаше и вкарваше кола в земята. На работа тръгваше с две брадви. Нагорещи ли се едната, ще я захвърли, другата ще грабне. Дайте на двама души триони, брадви, всичко, каквото си поискат, и ги поставете едновременно с Мол да секат. Дървото на Мол ще е повалено, преди да се е разклатило другото. Ето защо на Мол плащаха за осем работни дни в седмицата, а другите получаваха само за шест.

Но сега беше лято и Мол не искаше да отива в гората, преди да е настъпила зима. През лятото обичаше да се навърта в града и да свири на банджо пред хотел Пенъбскот. Ала фабриката имаше нужда от блокчета и Мол трябваше да сече трупи. Нищо по-глупаво от това, да накараш човек да работи по това време на годината!

На следната утрин Мол се отправи с групата нагоре по реката, а на другия ден почна да сече дървета. Кучето и банджото останаха в къщи.

Бригадата прекара в гората три седмици и на третата седмица хората взеха да роптаят. Още в началото Скот обеща, че след две недели ще се върнат. На края на третата седмица Мол побесня. Скот бе решил да ги задържи още един месец. В началото на четвъртата седмица Скот се видя принуден да внимава и да се пази. Можеше да му се случи нещо. Току-виж някое дърво се строполило отгоре му.

— Хайде да потопим кучия син в реката! — предложи един от секачите.

— Да го вържем за някой дънер — да го изядат рисовете! — каза друг. — Тоя бъзлив задник няма да се удави: той си е жаба по рождение.

— Мол ще го спипа тия дни под дървото си — каза Сандерсън, бригадирът. — Дайте го на Мол!

Мол подви крака, седна и нищо не каза.

Скот беше достатъчно благоразумен и като се прибереше в колибата си след вечеря, не се показваше до сутринта. Знаеше си, че за пет минути с него може да бъде свършено.

Но ето, че в края на шестата седмица Скот, както досега, си беше все още цял-целеничък. Старателно се пазеше, като шаваше из гората и след мръкнало се скриваше.

В това време двама от дърварите решиха: Скот не Скот, да избягат от гората. Никому нищо не казаха и се приготвиха да се измъкнат сами. Скот си беше в бараката, миеше се за обед, а те двамата се довлякоха до реката и отплаваха с едно кану.

Няколко минути по-късно всички седнаха на масата и Скот забеляза, че ги няма. Извика Мол и още един секач и тримата се втурнаха към реката. Бегълците бяха вече на половин миля по течението и гребяха като луди. Стърчаха прави в лодката, внимаваха да не се натъкнат на потънал дънер или камъни, а ръцете и греблата им се мятаха като крила на вятърна мелница, връхлетяна от смерч.

— Взимай едно кану, Мол, викни си един човек да ти помага и да ми доведеш тия проклети канадци! — заповяда Скот, ругаеше и тъпчеше по брега.