Читать «Автомобилът, който не вървеше» онлайн
Ърскин Колдуел
Ърскин Колдуел
Автомобилът, който не вървеше
Мол Андерсън се намести до кучето върху задната седалка на автомобила и засвири с банджото. Седнала под навеса на хотел Пенъбскот, Сайни го слушаше и се люлееше и а стола. Беше посред лято, горещо, задушно. По всичко личеше, че още преди мръкнало от запад ще връхлети буря. От време на време западният вятър се спускаше на пристъпи по улицата и подгонваше кълба от прахоляк, досущ като жълти балончета.
Мол работеше във фабриката за бобини, до само през лятото, не се задържаше там цяла година. Затова дойдеше ли зима, отиваше в гората и не се връщаше до пролетта. Лятос, щом Сайни се покажеше на верандата пред хотела, повече му харесваше да живее с кучето си в колибата и да свири на банджо.
Мол задрънка небрежно на банджото. А там, на верандата, Сайни се люлееше на стола все по-бързо.
Мол, комуто вейки, които не го обичат, викаха „оня проклет швед“, беше отличен секач. Във фабриката обаче работеше лошо. Просто не искаше да работи през лятото. Фабриката произвеждаше бобини и сега Мол трябваше да е там, да преглежда дървените блокчета, преди да са отишли в стругарното; но Мол не обичаше да работи цяла година.
Сайни пък държеше хотел Пенъбскот. Всъщност това беше ханче за дърварите. Като слизаха в градчето да похарчат припечелените в горите пари, мъжете отсядаха в него. Сайни нямаше помощници. Не й трябваха.
Мол свиреше за Сайни. Двамата никога не бяха си говорили. Можеше да се каже, че се е родил ням — почти не използваше езика си. Приказвай му, ако щеш, цял час — няма и думица да издума.
Сайни се шмугна в кухнята и след малко изнесе кокал за кучето на Мол. Мол отвори вратата, кучето се хвърли на кокала и скочи обратно в автомобила. Сетне се сви на седалката до Мол и заблиза. Мол свиреше на банджото мелодия за Сайни.
В пет часа Сайни се прибра да приготви вечеря. Мол остави банджото на седалката, слязоха с кучето и забута автомобила по улицата към сайванта край бараката, в която живееше. Автомобилът не вървеше сам. Една зима, докато Мол беше в горите, някой се беше промъкнал в сайванта и откраднал мотора. Като се върна напролет Мол, кой знае как, навикна да добутва автомобила до хотела, сядаше в него и свиреше на банджо за Сайни.
Мол добута колата до бараката. Тук го чакаше надзирателят. А Мол не можеше да го търпи.
— Здравей, Мол! — извика Скот, надзирателят. — Имам добри новини за тебе.
— Не желая да ти слушам новините.
Мол си знаеше — Скот пристигне ли в бараката, то е, за да изтръгне от него още малко труд. Никой в горите не обичаше Скот.
— Събирай си нещата, Мол. Утре сутрин в четири тръгваме за гората.
— По дяволите и ти, и гората, и всичките ти проклети бобини! — викна Мол и тръшна вратата на сайванта. Нямаше по-сигурен начин да заставиш Мол да проговори — ядосай го. Но да го ядосваш беше опасно — досега бе изгонил половин дузина надзиратели от тия места. Тъкмо да ги пипне на тясно, избягваха в Канада.
