Читать «Полетът на щъркелите» онлайн - страница 118

В този именно момент реших да отида в Мраморния палат и да убия Сенисие на собствения му терен. В операционния му блок. Спрях едно такси и му дадох адреса. След половин час каране по тесните пренаселени улички пред нас внезапно се появи огромен парк, в чийто център се издигаше внушителна сграда с бели колони.

Платих на шофьора и излязох от таксито. Не можех да повярвам на очите си. Зад високата желязна ограда се разхождаха пауни и газели. Вратата на парка дори не беше затворена. Нямаше охрана, нито пазач. Прекосих моравата, изкачих се по стълбите и проникнах в Мраморния палат.

Попаднах в огромна светлосива зала. Всичко вътре бе от мрамор с розови, със синкави жилки, с различен релеф и форма. Имаше стотици статуи на мъже и жени в стил Ренесанс, сякаш току-що излезли от някой флорентински дворец.

От другата страна на залата друга врата водеше към обширен вътрешен двор, ограден от високи фасади с фино изваяни прозоречни рамки. Отново изпитах чувството, че се намирам в ренесансово жилище.

В центъра на двора мраморните плочи бяха издълбани и в насипаната пръст растяха тропически растения. От няколко фонтани бликаше бистра вода. Цареше някаква нереална атмосфера на спокойствие и самота. Възможно ли бе това място да се намира в Калкута, сред неописуемия хаос на града? Отнякъде долиташе птича песен.

— Това са врани, бели врани. Те са уникални птици. Отглеждам ги от години.

Обърнах се. Мари-Ан Сенисие стоеше пред мен такава, каквато винаги си я бях представял. Белите й коси бяха събрани на висок кок над бледото й лице. Очите ми се напълниха със сълзи, краката ми се подкосиха. Опитах се да кажа нещо, но успях само да прошепна:

— Из… извинете… аз…

Мари-Ан прекрати мъките ми.

— Знам кой си, Луи. Нели ми се обади по телефона… Луи, малкият ми Луи.

Изтрих очите си и вдигнах поглед. Майка ми. Истинската ми майка. Нямах сили да говоря от вълнение. Тя продължи с безизразен глас:

— Брат ти спи там, в градината. Искаш ли да го видиш? Мога да ти предложа чай.

Кимнах в знак на съгласие. Насочих се към средата на двора и се проврях между растенията. Зад тях имаше дивани, възглавници и сребърен поднос, върху който димеше меден чайник. Върху един от диваните спеше мъж в индийска туника. Напълно оплешивял, с бяло като вар лице. Позата му бе като на дете, но изглеждаше по-стар от мрамора, който го заобикаляше. Фредерик Сенисие, моят брат. Вечният пациент на баща ни.

— Той спи — прошепна Мари-Ан. — Искаш ли да го събудим? Последната операция мина много добре. Беше през септември.

Пред очите ми се появи лицето на малката Гомун. Заля ме вълна от гняв. Мари-Ан продължи, сякаш външният свят не съществуваше:

— Само той може да поддържа живота му, разбираш ли?

Попитах тихо:

— Къде е операционната?

Мари-Ан се поколеба, после отговори:

— Долу, в подземието на къщата. Там никой няма право да влиза. Не можеш да си представиш колко…

— В колко часа слиза там?

— Луи…

— В колко часа?