Читать «Tchae khana (Крайпътна кръчма)» онлайн - страница 2

Понеже бях пълен с чаркове, безполезни за местните апаши, те се задоволиха с провизиите ми. На сутринта едвам успях да изпрося малко клисав хляб и кисело мляко от една баба. То нито хляба им хляб, нито млякото им мляко. И затова не си взех за из път. Ако знаех, че следващото място където може да се хапне е на 250 километра нямаше да се назлъндисвам, но по тоя маршрут пътувах за пръв път и затова нямах представа.

Тамошните пътища са едни тесни, криволичещи, никаква скорост не можеш да развиеш. Пък и гледката — чукари и скали. И голо, голо. Ако всичко на около не е сиво, ще решиш, че си на Марс.

Та карам аз из тая пустош и псувам кьоравия си късмет. Огладнях още на втория час и от тогава се заоглеждах за някаква крайпътна кръчма, но уви само планини, скали и голи върхове.

Сега като се замисля тая гледка ми прилича на картината от миди дето я купих на жената от една командировка. Може би пък и точно за това да съм я купил. Тогава обаче не ми беше до картини.

Мислите ми се въртяха около шансовете ми да хапна нещо по-сносно. След 50 километра бях съгласен и на слаб чай и бучка захар стисната между зъбите, според тамошния обичай. След още 50 километра се бях примирил, че ще стигна гладен до крайната си цел.

Карах унило и изведнъж попаднах в подножието на голяма камара от скали. Най отгоре сякаш нарочно поставен от човешка ръка стоеше огромен камък. Така бях поразен от него, че не усетих как се озовах зад скалите.

Пред мен се простираше малко селище. Къщите бяха разхвърляни на доста голяма площ, а в средата на нещо като мегдан се издигаше дълга и мрачна сграда, строена от големи дялани камъни. Имаше малки зацапани прозорчета и навес от папур. Пред постройката бяха спрени десетина камиона пълни с етернитови тръби. Над вратата на разкривена табела с някога синя боя пишеше „Tchae Khana“, което си преведох като чаен хан.

Спрях направо пред вратата и влязох. Отвътре сградата беше още по-мрачна. През мръсните стъкла влизаше малко светлина, а заедно с пушека който се кълбеше навсякъде, помещението в което попаднах беше полутъмно. Можах да забележа няколко маси и група хора. Седнах на най близката маса и към мен веднага се спусна съдържателят. Заговори ме на няколко езика и най накрая се разбрахме на руски. Оказа се, че той е арменец. Представи се като Микоян или Мелконян. Да май Мелконян.

Както и да е. Зарадван от факта, че ще напълня празния си стомах приех с благодарност предложената ми храна и не след дълго господин Мелконян ми сервира най-вкусния таратор, приготвен от краставички, стафиди и кисело мляко. След това ми донесе прекрасни сърми с лозови листа, а също и кебап. Изядох всичко с най голямо задоволство. А за капак пийнах и турско кафе.

След обилното хапване, поуспокоен хвърлих още един поглед на помещението. Стори ми се още по сумрачно и направо нереално. Другите посетители ми се виждаха като сенки и силуети. От време на време дрехите и шапките им проблясваха в мрака като древни ризници и шлемове. Гласовете им идваха до мен сякаш от дъното на вековете.