Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 65

— Летищна такса триста и десет бетиански долара — отсече началникът на карго-службата и на лицето му се появи любезната усмивка на гладна акула. — Чужда валута не се приема.

Майлс нервно прочисти гърлото си, стомахът му се превърна в оловна топка. Светкавично изчисли финансовото им състояние и откри това, което отдавна знаеше — то беше плачевно. Ресурсите на Даум бяха изчерпани докрай и ако правилно беше чул, той се готвеше да се измъкне от хотела без да си плати сметката. Мейхю бе вложил скромните си средства в поправките на кораба, а самият Майлс отдавна беше прибягнал до последния източник на финансиране — заем от баба си. Тя бе достатъчно любезна да го нарече „инвестиция“, но това не променяше състоянието на нещата. Просто взе парите и побърза да ги изхарчи.

Преглътна с чувството, че топката в корема му представлява последния остатък от това, което някога беше наричал своя гордост. Дръпна Ботари настрана и смутено понижи глас:

— Виж какво, сержант… Знам, че татко ти отпусна някакви пътни пари…

Ботари сви устни и замислено го погледна. Несъмнено си даваше сметка, че сега е момента да сложи край на цялата налудничава експедиция и спокойно да се върне към досадата на досегашния си живот. Бог е свидетел, че баща ми би го оправдал, отчаяно въздъхна Майлс, но все пак не се предаде.

— Ще ти се издължа след осем седмици — рече. — Двойно, за да остане нещо и за левия джоб… Имаш думата ми.

— Не е нужно да ми даваш думата си, милорд — намръщи се Ботари. — Моите пари са изкарани в служба на семейството ти. — Продължаваше да го гледа, в очите му се четеше колебание. Най-накрая въздъхна и опразни джобовете си в шепата на Майлс.

— Благодаря — усмихна се младежът, понечи да се отдалечи, но после се върна: — Нека това си остане между нас, става ли? Искам да кажа, че не е необходимо да уведомяваш баща ми…

Устните на сержанта се разтегнаха в неволна усмивка.

— Добре, стига да ми се издължиш — промърмори той.

* * *

И всичко приключи. Сигурно е голям кеф да си капитан на военен кораб, въздъхна завистливо Майлс. Пишеш всичко на сметката на императора и си свиркаш! Онези типове сигурно се чувстват като куртизанки с кредитна карта, а черната работа остава за нас — обикновените момичета…

Изправен в командната зала на собствения си кораб, Майлс наблюдаваше действията на Ард Мейхю. Сериозен и съсредоточен, пилотът изпълняваше предписанията на наземната кула. На екрана на монитора изплува жълтеникавият полумесец на колонията Бета и бавно застана на фокус.

— Разрешавам влизане в орбита — проехтя от репродуктора гласът на дежурния диспечер. Тялото на Майлс се разтърси от вълнение. В крайна сметка наистина тръгнаха!

— Една секунда, РГ-132 — добави внезапно гласът. — Някой иска да разговоря с вас…

— Включете го — отвърна Мейхю и намести слушалките на главата си.

На видео-екрана изплува разтревоженото лице на човек, с когото Майлс не би желал да разговаря. Въздъхна и се приготви за неприятен диалог.

— Милорд! — извика лейтенант Крой. — Сержант Ботари с вас ли е?

— В момента не е в залата — отвърна Майлс. Сержантът беше в товарния отсек и двамата с Даум вече се бяха заели със стабилизирането на товара. — Защо?