Читать «Играта на Джералд» онлайн

Джеси чуваше слабото неравномерно хлопане на задната врата под напора на октомврийския вятър навън. Есенно време дървената каса винаги се издуваше и вратата трябваше да се хласне наистина силно, за да се затвори. Този път бяха забравили. Хрумна й да каже на Джералд да я затръшне, преди да потънат в заниманията си, защото иначе това хлопане щеше да я подлуди. После си помисли колко нелепо би било подобно нещо при сегашните обстоятелства. Щеше да убие цялото настроение.

Какво настроение?

Уместен въпрос. И когато Джералд завъртя кухото ключе във втората ключалка, а тя чу лекото щракване някъде над лявото си ухо, Джеси осъзна, че поне за нея настроението не си струва да се запазва. Това, разбира се, беше главната причина, поради която обърна внимание на незаключената врата. За нея сексуалната възбуда от интимните игри не бе продължила дълго.

Но за Джералд не можеше да се каже същото. Сега той беше само по гащета и за нея не бе нужно да вдига поглед чак до лицето му, за да види, че неговият интерес не е стихнал.

„Това е тъпо“ — помисли си тя, но не само в тъпото беше въпросът Имаше и нещо страшничко. Не й се искаше да го признае, но го имаше.

— Джералд, защо не зарежем това?

Той се смръщи леко, поколеба се за миг, после продължи през стаята към тоалетката, която стоеше отляво на вратата за банята. Докато пристъпваше, лицето му се проясни. Тя го наблюдаваше от леглото, върху което бе просната с вдигнати и разперени настрани ръце, почти като Фей Рей, окована и в очакване на огромната маймуна от „Кинг Конг“¹. Китките й бяха прикрепени към страничните стълбове на леглото с два чифта белезници. Веригите позволяваха на ръцете й да се движат на разстояние двайсетина сантиметра. Не повече.

Той постави ключовете върху тоалетката — „троп-троп“, съвсем лекичко; ушите й, изглежда, бяха в изключително добра форма като за сряда следобед, — после се обърна към нея. Слънчевите зайчета от езерото танцуваха и трептяха над главата му, върху високия бял таван на спалнята.

— Какво ще кажеш? За мен това доста си поизгуби от чара. — „И по начало никога не е имало кой знае какъв чар“ — не прибави тя.

Той се ухили. Имаше месесто розово лице и гарвановочерен пооредял перчем, а тази ухилена гримаса винаги предизвестяваше нещо, за което не се бе замисляла особено. Не можеше ясно да определи какво точно е то, но…

„Разбира се, че можеш. С тази гримаса изглежда глупав. Направо се вижда как коефициентът му за интелигентност спада с десет точки при всяко разтегляне на гримасата с един-два сантиметра. При максималната й ширина този страхотен фирмен адвокат, твоят съпруг, прилича на разсилен, освободен за трудова терапия от местната клиника за душевноболни.“