Читать «Върколак» онлайн - страница 91

Макар че нямаше откъде да знае до каква степен тази позиция наистина се застъпваше от хората на Земята, от Космическата администрация. За Администрацията той бе само една стара грешка, съвсем погрешен план, и колкото по-бързо се избавеха от него, толкова по-добре.

Спомняше си, че на хълма пред гробището имаше тълпа — тълпа, събрала се, за да изрази почитта си към онова, което смятаха, че представлява той. Фанатици естествено, най-вероятно членове на култове — от онези хора, които прегръщат всяка нова сензация, за да запълнят празния си живот, но все пак хора, все пак човешки същества, все пак представители на човечеството.

Стоеше и гледаше облените в слънчеви лъчи улици на Вашингтон, малкото коли, които се движеха по булеварда, ленивите минувачи, които се шляеха по тротоарите. Земята. Земята и хората, които живееха на нея — хора, които имаха работа и семейство, при което да се прибират, които имаха своите задължения и хобита, тревоги и малки триумфи, и приятели. Но хора, които принадлежаха на общността. Дори да можеше да принадлежи към тях, ако по някаква невъобразима случайност човечеството го приемеше, щеше ли да е в състояние да реши? Защото той не беше сам. Не можеше да вземе решение на своя глава, защото имаше още двама и те притежаваха наравно с него тази маса от материя, която изграждаше тялото му.

Това, че бе попаднал в емоционален капан, не беше техен проблем, макар там, в параклиса, да го бяха превърнали в свой. Нямаше никакво значение, че самите те не бяха способни на такива чувства — макар че, като се замисли за това, той се зачуди дали емоционалният капацитет на Търсача не бе толкова голям, колкото и неговия.

Но да бъде отхвърлен, да бъде изгонен от Земята да се скита из Вселената, му се струваше повече, отколкото би могъл да понесе.

Корабът го чакаше вече почти готов и зависеше само от него — да замине или да остане. Макар Администрацията да му беше дала ясно да разбере, че е за предпочитане да замине. Всъщност нямаше какво да спечели като останеше освен слабата надежда, че някой ден отново може да стане човек.

И ако можеше да стане — само да можеше — щеше ли да го иска?

Мозъкът му кънтеше от отсъствието на отговор и той стоеше, загледан през прозореца, без да вижда улицата. Към действителността го върна почукване на вратата. Тя се отвори и Блейк вида стража, който стоеше в коридора.

После влезе някакъв мъж и за миг, полуослепен от ярката слънчева светлина на улицата, — Блейк не можа да го познае. Сетне видя кой е.