Читать «Върколак» онлайн - страница 86

— Не прекалено близо — предупреди я капитанът. — Не чак толкова. Тя направи още една крачка и спря.

„Това е глупаво — помисли си Илейн. — Ако той е там, той знае. Ще разбере, че съм аз, и няма да се уплаши — ще разбере, че изпитвам към него единствено любов.“

Пирамидата леко пулсираше.

„Но навярно не знае — каза си тя. — Навярно се е оградил от света и ако е така, има причина да го стори.“ Какво ли беше да знаеш, че умът ти е ум на друг човек взет на заем ум, след като не можеш да имаш свой собствен, защото изобретателността на човека не е била достатъчна, за да го създаде? Изобретателност, достатъчна, за да създаде кости, плът и мозък, но не и ум. А колко ли по-тежко е да знаеш, че си част от два други разума — поне два други разума.

— Капитане? — обади се тя.

— Да, госпожице.

— Знаят ли учените колко разума има там? Възможно ли е да са повече от три?

— Изглежда, не знаят — отвърна той. — При това положение е възможно да няма граница.

Да няма граница! Пространство за безброй разуми, за цялата мисъл, която се крие във Вселената.

— Аз съм тук — тихо каза тя на създанието, което някога бе Андрю Блейк. — Аз съм тук. Не разбираш ли, че съм тук? Ако някога имаш нужда от мен, ако отново се превърнеш в човек…

Но защо трябваше да се превръща отново в човек? Навярно се беше превърнал в това, за да не изпитва нужда да бъде човек, за да не вижда човечеството, от което не можеше да е част. Тя се обърна да си тръгне, после пак се извъртя да го погледне.

Пирамидата леко блестеше и изглеждаше толкова спокойна и солидна, и в същото време толкова изоставена, че гърлото и се сви и очите и се наляха със сълзи.

„Няма да плача — яростно си каза тя. — Няма да плача, защото за кого бих плакала? За Андрю Блейк? За самата себе си? За обърканата човешка раса?“

„Не е мъртъв“ — помисли си тя. Но това сега навярно беше още по-лошо от смъртта. Ако той бе човек и бе мъртъв, тя щеше да може да си отиде. Щеше да може да се сбогува.

Веднъж той се беше обърнал към нея за помощ. Сега вече бе отвъд нейната помощ, отвъд помощта на който и да било човек. Навярно дори отвъд всякаква човечност. Тя отново се обърна и каза:

— Тръгвам си. Капитане, моля ви, бихте ли тръгнали с мен?

Той я хвана под ръка и тръгна до нея по пътеката между столовете.

ГЛАВА 31

Всичко беше тук. Огромните черни кули, забити в гранитната кора на планетата, се извисяваха в небето. Зелената поляна с цветята и весело играещите животни стоеше неподвижна във времето. Розово-бялата сграда се издигаше във весели заоблени линии и спирали над лилавото, покрито с пяна море. И по огромното сухо плато — навсякъде, докъдето можеха да стигнат сетивата — тичаха оцветените като синап куполи на отшелнически разум.

И много друго — и не само образи, уловени от ледените звезди, пръснати като кристалчета по небето, покриващо една планета на носещи се пясъци и снегове — а идеите, мислите и концепциите, които вървяха с всички образи, като парченца пръст, полепнали по коренчета. Повечето от мислите и концепциите бяха просто отделни късчета без връзка помежду си, но всички бяха отправна точка за създаването на огромна логична мозайка.