Читать «Колоните на сътворението» онлайн - страница 7

— Минах оттук по-рано днес. Непрекъснато обикалям по тези места. Рядко се срещат хора. — Посочи към пълната с риба мрежа, захвърлена край пътеката. — Като отивах към езерото да си проверя мрежите, него го нямаше.

Мъжът протегна шия, за да огледа по-добре безжизненото лице.

— Разбрахте ли кой е?

— Не. Мога да кажа само, че е войник.

Онзи вдигна глава.

— Знаете ли какъв точно?

Дженсън свъси чело.

— Как така какъв? Д’Харански, разбира се. — Наведе се напред, за да огледа чужденеца по-добре. — Откъде идвате, та не можете да разпознаете Д’Харански войник?

Човекът вдигна ръка да избърше лицето си.

— Аз съм най-обикновен пътник, просто минавам оттук. — Звучеше толкова уморен, колкото и изглеждаше.

Отговорът му я обърка.

— Живея в тази страна, откакто се помня, и не бях срещала човек, който да не разпознае Д’Харански войник. Бихте ли ми обяснили?

— Ами сигурно защото това е първото ми посещение в Д’Хара.

— Че как така! Д’Хара е огромна страна, заема почти целия свят.

Този път усмивката му и се стори закачлива.

— Нима?

Лицето и пламна, усети, че се е изчервила, притеснена от внезапната си проява на невежество по отношение устройството на света.

— А не е ли така?

Той поклати глава.

— Не бих казал. Аз съм от далечния юг. Роден съм извън пределите на това, което наричате Д’Хара.

Тя го изгледа в почуда, огорчението и мигом се изпари, прогонено от неочакваната наслада да чуе подобна удивителна новина. Може пък да излезе, че мечтата и не е толкова неосъществима.

— И какво ви води тук, в Д’Хара?

— Както ви казах, просто пътувам. — В гласа му се долавяше умора. Дженсън знаеше колко изморително може да бъде едно пътуване. Човекът продължи с по-сериозен тон: — Преди малко не ме разбрахте, знам, че е Д’Харански войник. Въпросът ми беше какъв по-точно войник. Дали е от местни подразделения или може би е изпратен тук със специална задача? Дали е войник в отпуска, пътуващ към дома си, или пък просто е отивал да изпие едно питие в града? А може би е съгледвач?

Тревогата и избухна с нова сила.

— Съгледвач ли? Че какво да търси един съгледвач в родината си?

Мъжът плъзна поглед към надвисналите мрачни облаци.

— Представа нямам. Просто попитах дали не сте разбрала нещо за него.

— Разбира се, че не! Та аз го открих току-що.

— Тези Д’Харански войници опасни ли са? Искам да кажа, притесняват ли обикновените хора? Пътниците например.

Погледът и избегна питащите му очи.

— Н-не знам. Може би.

Опасяваше се да не изтърси нещо неподходящо, но, от друга страна, не искаше човекът да пострада заради нея — заради нещо, което не му е казала.

— Как си обяснявате, че е дошъл по тези места сам? Войниците рядко пътуват сами.

— Не знам. Нима мислите, че обикновена селянка като мен ще знае повече за войниците от пътник, кръстосвал сам света надлъж и нашир? Нима нямате свое обяснение? Може да се е прибирал у дома, да е в отпуска или кой знае какво.

Да се е замислил за любимата си и да не е внимавал в краката си, както би трябвало. И точно затова да се е подхлъзнал и да е паднал.

Човекът пак разтри явно схванатия си врат.