Читать «Колоните на сътворението» онлайн - страница 27

— Аз не съм убиец — обади се Дженсън не толкова в знак на протест, колкото давайки си сметка за собствената си крехкост пред лицето на подобна брутална сила. — Искам да живея, но просто не съм създадена да убивам. Ще се защитавам, но не мисля, че съм способна да нападам, за да убия. Тъжната истина е, че не съм способна на такова нещо. Той е роден убиец. Не и аз.

Себастиан и отвърна с леден поглед. Бялата му коса трептеше в оранжевите отблясъци на огъня, отдолу грееха сините му очи.

— Ще се изненадаш на какво е способен човек, стига да е достатъчно силно мотивиран.

Майка и вдигна ръка. Тя беше човек на действията, не на вятърничавите планове.

— Засега най-важното е да се махнем оттук. Слугите на Господаря Рал са по петите ни. Това е важното. По описанията и като гледам ножа, мога да съдя, че войникът е бил от четворка.

Себастиан я изгледа смръщено.

— Моля?

— Това е екип от четирима убийци. В някои случаи могат да бъдат изпратени няколко четворки едновременно — ако целта е съумяла да им се изплъзне или е от изключителна важност. При Дженсън са в сила и двете.

Себастиан отпусна ръка върху коляното си.

— Като вечен беглец и човек, който се е крил дълги години, май знаеш доста за тези четворки. Сигурна ли си, че си права?

Погледът на майката блесна, гласът и прозвуча отнесено.

— Като млада живеех в Народния дворец. Виждах често мъже от четворките. Мрачният Рал ги използваше, за да преследва хора. Те са по-жестоки от всеки, който би могъл да си представиш.

Себастиан изглеждаше стреснат.

— Е, убеден съм, че знаеш повече от мен. Значи утре сутринта потегляме. — Той се прозя и се протегна. — Билките ти ми подействаха, а треската доста ме е изтощила. Трябва ми един здрав сън, а на сутринта ще ви помогна да се махнете оттук, а ако искате, да напуснете и Д’Хара. Ще ви покажа пътя към Стария свят.

— Искаме. — Майката се изправи. — Дояжте рибата. — Пътьом ръката и погали нежно косата на Дженсън. — Отивам да стегна багажа. Трябва да помисля какво ще можем да вземем.

— Идвам след малко — каза Дженсън. — Само да заградя огъня.

ШЕСТА ГЛАВА

ДЪЖДЪТ СТАВАШЕ ВСЕ ПО-УЖАСЕН. От надвисналата стряха на пещерата се стелеше пелена от оттичащи се води. Дженсън галеше зад ушите Бети, която блееше непрекъснато и изглеждаше по-тревожна от обикновено. Може би усещаше, че се канят да поемат на път. А може би недоволстваше, задето майката на Дженсън се прибра в къщата. Бети бе силно привързана към нея и я следваше навсякъде. Ако двете жени и позволяха, с радост би спала при тях в къщата.

Себастиан привърши с вечерята и се зави с наметалото си. Докато наблюдаваше как Дженсън огражда огъня, едва държеше клепачите си отворени. Вдигна глава и изгледа смръщено нервната коза.

— Щом се прибера в къщата, Бети ще се успокои — каза му Дженсън.

Полузаспалият Себастиан измърмори нещо по адрес на козата, но дъждът бучеше така силно, че Дженсън не го чу. Едва ли бе толкова важно, че да го помоли да повтори. Себастиан имаше нужда от сън. Тя се прозя. Въпреки вълненията от изминалия ден и тревогите, които я очакваха през следващия, монотонният грохот на дъжда действаше приспивно и на нея.