Читать «Сенчести души» онлайн - страница 94

16

Очевидно Деймън бе решил да се остави изцяло на нейната милост. Доби жалостиво и малко разстроено изражение, което лесно му се удаваше, когато пожелаеше.

— Наистина не съм се опитвал да приложа върху теб влиянието си — повтори той, но веднага побърза да добави: — Може ли поне за малко да сменя темата — да ти разкажа за звездните сфери?

— Добра идея — призна Елена с леден тон.

— Цялата работа е в това, че звездните сфери записват директно импулсите от твоите неврони. А тези неврони стигат до мозъка ти. Всички спомени за преживяванията ти се съхраняват някъде в мозъка ти и звездната сфера просто ги извлича оттам.

— Това означава ли, че можеш да ги запомниш завинаги и отново и отново да ги гледаш като на кино? — попита Елена и извърна воала си така, че да скрие лицето си от очите му. Внезапно й хрумна, че за сватбата на Мередит и Аларик може да им подари една звездна сфера.

— Не — отвърна Деймън с доста мрачен тон. — Не става така. Първо, споменът е изтрит от паметта ти. В случая става дума за играчките на злите китсунета, забрави ли? След като звездната сфера е извлякла някакъв спомен от невроните ти, ти не си спомняш за съответното събитие. И второ, тази техника за запис в звездните сфери не е съвършена — „записът“ постепенно избледнява с течение на времето Сферата се замъглява, усещанията отслабват, докато накрая остава само една празна кристална сфера.

— Само че онзи старец предлагаше за продажба един ден от своя живот. Един прекрасен ден от младостта му! Според мен той на всяка цена е искал да си го запази.

— Нали го видя колко зле изглеждаше?

— Да. — Елена ясно си припомни окаяния старец, цепи въшлясал, измъчен, с изпито и мрачно лице. Усетя как гръбнакът й се вледени при мисълта, че този несретник Джон някога може да е бил щастлив, млад в жизнерадостен, смеел се и се е радвал на всеки нов ден. — О, колко е тъжно — промълви тя. Не говореше само за спомена.

Но този път Деймън не я разбра.

— Да — кимна. — Тук можеш да срещнеш много бедняци и окаяни старци. Изкупили са свободата си с много години робски труд или господарят им е умрял… на накрая свършват дните си в мизерия.

— Ами звездните сфери? Само за бедняците ли са създадени? Нали богатите могат просто да отидат до Земята и да се насладят на някой истински летен ден?

Деймън се засмя горчиво.

— О, не, и те не могат да си го позволят. Повечето от тях завинаги са приковани тук.

На Елена й направи впечатление с каква особена интонация той наблегна на думата приковани.

— Не те разбрах. Да не би да са прекалено заети, че нямат време за ваканция? — осмели се да го попита.

— Прекалено заети са, прекалено много сила се изисква, за да пробият защитите, предпазващи Земята от тях, твърде много се страхуват какво ще предприемат враговете им, докато отсъстват от тук, твърде немощни са физически, прекалено са прочути и нашумели, прекалено са мъртви.

— Мъртви? — Ужасът от тунела и смърдящата на мърша мъгла отново заплашваше да я връхлети, да я обгърне отвсякъде.

На устните на Деймън разцъфтя поредната му злокобна усмивка.

— Нима забрави, че гаджето ти е мъртво? Да не споменаваме достопочтения ти господар. Повечето хора след смъртта си се отправят към някое ниво, което обикновено е различно от това тук — или по-високо или по-ниско. Това място тук е за лошите, но въпреки това се възприема като по-високо ниво. Има и нива по-надолу — е, там никой не иска да попадне.