Читать «Сенчести души» онлайн - страница 93

— Деймън, не ставай глупав — прекъсна го Елена. Чувствата на Джон бяха възпламенили и нейните, като прахан и огниво. Нямаше право да жадува за целувки с Деймън, строго се упрекна тя. Нали искаше да се целува само със Стефан. Но откакто само допреди миг се целува с Алегра, този довод вече не й се струваше толкова убедителен, колкото би трябвало да бъде.

— Според мен… не мисля, че… — заговори, още задъхана, когато Деймън протегна ръце към нея, — че това е много хубаво…

С плавно подръпване Деймън развърза въжето, а след миг само щеше да го издърпа и от двете й китки, но Елена веднага се извъртя наполовина настрани и притисна едната си ръка. Нуждаеше се от опора.

Обаче при тези обстоятелства нямаше нищо по-значимо — или по-вълнуващо… от това, което направи Деймън…

Всъщност той не спусна завесите, но Бони и Мередит бяха зад тях, във втората носилка, която в момента не се виждаше сред навалицата на пазара. И със сигурност бяха извън мислите на Елена. Тя усети допира на две топли ръце. Инстинктивно се сгуши в тях. Обля я вълна на чиста любов и признателност към Деймън, може би заради разбирането му, че тя никога не би направила това като робиня, съблазнявана от своя господар.

И двамата нямаме господари, чу тя глас в главата си, като си спомни, че докато обуздаваше психическите си сили, бе забравила да ограничи силата на телепатичната връзка. О, може пък да се окаже полезно…

Но и двамата се наслаждаваме на взаимното си обожание, отвърна тя телепатично. Усети смеха му върху устните си, докато той признаваше истинността на казаното от нея. През тези дни й се струваше, че в живота й няма нищо по-сладко от целувките на Деймън. Можеше вечно да остане така, да се рее, забравила за целия останал свят. И това бе толкова хубаво, защото я споходи чувството, че извън тях двамата и цареше повече отчаяние, отколкото щастие. Но ако винаги можеше да се завръща към това, към този уют, към тази сладост, към този екстаз…

Елена подскочи в носилката и се отдръпна назад рязко, че носачите едва не се препънаха.

— Копеле гадно — злобно прошепна тя. Телата им още оставаха сплетени и тя с радост видя, че в очите на Деймън изглежда като една отмъстителна Афродита: с настръхнала златиста коса, развяна зад нея като при буря, с очи, блестящи във виолетово заради стихията на нейната ярост.

А сега — и това бе най-лошото — тази богиня гневно извърна лице от него.

— Нито за ден! — процеди тя ледено. — Нито за ден не успя да удържиш обещанието си!

— Не съм, Елена! Въобще не съм ти въздействал!

— Не ме наричай с името ми. Сега имаме други, професионални отношения. Аз ще те наричам „господарю“. А ти можеш да ме наричаш „робиньо“ или „псе“, или както си искаш.

— Ако ще поддържаме професионални отношения като между робиня и господар — додаде Деймън с опасен блясък в очите, — тогава просто мога да ти заповядам.

— Само се опитай! — Елена сви устни в жест, който съвсем не наподобяваше усмивка. — Защо не пробваш, за да видиш какво ще те сполети?