Читать «Сенчести души» онлайн - страница 58

Тогава Деймън се разсмя. Забързано, самоиронично, но искрено, дори с леко въодушевление.

— Деймън — рече тя, преглъщайки сълзите си — всичко се бе случило толкова набързо, — какво не е наред с теб?

— Нищо ми няма. Всичко е наред — увери я той и вдигна пръст като учител, поучаващ учениците си. — Но го запомни от мен, Елена: никога не се опитвай да правиш на глупак някой вампир. Вампирите притежават много сетива, за които хората дори не подозират — и още нещо дори, за което самите ние не сме наясно, докато не ни потрябва. Доста дълго време ми отне, за да осъзная какво ми е известно за теб. Защото, разбира се, всички ми повтаряха едно и също, но моят ум ми подсказваше съвсем друго. Накрая обаче го проумях. И сега, Елена, зная каква си всъщност.

За половин минута тя остана смълчана и шокирана.

— Ако го знаеш, тогава аз също мога да ти кажа, че никой няма да ти повярва.

— Може би няма — съгласи се Деймън, — особено ако са от човешката раса. Но вампирите са програмирани да разпознават аурата на една девица. А ти си като стръв за еднорозите, Елена. Не зная и не ме е грижа как си се сдобила с тази репутация. Самият аз дълго време тънех в заблуда, но накрая прозрях истината. — Внезапно се наведе към нея и сега тя виждаше само лицето му. Косата му докосна леко челото й. Устните му се озоваха съвсем близо до нейните. Черните му бездънни очи уловиха погледа й.

— Елена — прошепна той, — това е тайната ти. Не съм наясно как си успяла, но ти… ти си девственица.

Още повече се доближи до нея. Устните му едва-едва се плъзнаха по нейните, диханията им се сляха в едно. Дълго, дълго останаха така. Деймън сякаш завладян от желание да даде на Елена нещо от своето тяло: кислорода, от който и двамата се нуждаеха, но се снабдяваха с него по различен начин. За повечето хора тази неподвижност на телата им, пълното мълча, ние и продължителното преплитане на погледите може би щеше да им дойде в повече. Навярно щяха да се почувстват като потопени в личността на партньора прекалено дълбоко, все едно че губят своето аз и се превръщат в едно цяло или в ефирна част от другия, преди дори целувката да е свършила.

Елена обаче се рееше във въздуха с помощта на силата, която й придаде дъхът на Деймън — в буквален смисъл. Ако мощните, дълги и същевременно нежни ръце на Деймън не я бяха задържали за раменете, тя навярно би се изплъзнала от прегръдката му.

Елена знаеше, че съществуват и други начини той да я задържи долу. Можеше да й въздейства и да й върне теглото. Но досега не бе усетила дори и най-незначителен опит за намеса от негова страна. Сякаш държеше да й предостави честта сама да направи своя избор. Не би я съблазнил чрез някой от многобройните си трикове, усвоени през нощите на повече от половин хилядолетие.

Само дишането й се ускоряваше все повече и повече и Елена усещаше как сетивата й се изострят, а сърцето й започна да тупти до пръсване. Наистина ли беше сигурна, че Стефан не би имал нищо против това? Но нали Стефан я бе удостоил с най-голямата чест, като се осланяше всецяло на нейната любов, като се доверяваше на нейната преценка. Ето че тя започваше да напипва истинската същност на Деймън, всепоглъщаща му нужда от нея; уязвимостта му, защото тази нужда бе започнала да го обсебва като непреодолима мания.