Читать «Сенчести души» онлайн - страница 29

Бони бе обзета от непреодолимото желание с един шамар, ама по-як, на мига да изтрие самодоволната усмивка от физиономията на Каролайн. Но не го стори. Сигурно бе игра на светлината — знаеше, че не можеше да е друго, — но й се стори, че в зениците на Каролайн просветнаха червени искри.

— Да, посетихме Изабел в болницата — потвърди Мередит с равнодушен тон. Но после добави с неприкрит гняв: — Ти отлично знаеш, че тя още не може да разговаря с никого. Обаче… — продължи с триумфиращ тон — лекарите ни увериха, че ще проговори. Ще й излекуват езика, Каролайн. Нищо, че ще й останат белези навсякъде, където се е пробола. Отново ще може да говори, и то много добре.

Усмивката на Каролайн помръкна. По изпитото й лице останаха само следи от яростта й.

От какво се дразни толкова? — учуди се Бони.

— Няма да е зле да си покажеш носа навън от къщата — посъветва Мередит момичето с кестенявата коса. — Не можеш вечно да живееш в мрак…

— Няма да е вечно — прекъсна я Каролайн с остър тон — Само докато се родят близнаците. — Изправи се, все още с ръце зад кръста, но наведе гърба си назад, за да изпъкне повече коремът й.

— Бли… близнаци? — изненада се Бони.

— Мат младши и Мати. Така ще ги кръстя.

Бони не можа да понесе злорадата усмивка и дръзкия поглед на Каролайн.

— Не можеш да направиш това! — изкрещя тя.

— Или пък ще нарека момиченцето Хъни. Матю и Хън, на баща им Матю Хъникът.

— Нямаш право да го направиш! — кресна Бони този път още по-пискливо. — Особено след като Мат не е тук, за да се защити…

— Да, той избяга доста внезапно, нали? От полицията се чудят защо е побягнал. Разбира се — Каролайн понижи тона си до многозначителен шепот, — той не избяга сам. С него беше и Елена. Все се питам с какво ли се занимават двамата в свободното си време? — Изкиска се пронизително, като пълна глупачка.

— С Мат не е само Елена — напомни й Мередит, този път с по-нисък и по-заплашителен тон. — С тях има още някой. Нима си забравила за споразумението, което самата ти подписа? Да не казваме на никого за Елена, нито да шумим около нея?

Каролайн примигна бавно, като гущер.

— Това беше много отдавна. За мен сякаш е било в някакъв друг живот.

— Каролайн, никакъв живот не те очаква, ако престъпиш тази клетва! Деймън ще те убие. Или вече си… — Мередит не довърши предположението си.

Каролайн продължаваше да се киска по своя хлапашки маниер, сякаш беше малко момиченце и някой току-що й е казал неприлична шега.

Бони усети как я побиха тръпки и студена пот обля тялото й. Чак косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

— Какво ти се причува, Каролайн? — Мередит навлажни устните си. Бони разбра, че тя се опитва да задържи погледа на Каролайн върху себе си, но кестенявото момиче се извърна. — Това… Шиничи ли е? — Мередит внезапно пристъпи напред и сграбчи Каролайн за ръцете й. — Свикнала си да го виждаш и чуваш, когато погледнеш в огледало? Сега постоянно ли го чуваш, Каролайн?

Бони искаше да помогне на Мередит. Наистина искаше. Ала не можеше да помръдне, нито звук да отрони.

Остана като вцепенена, като видя сивите нишки в косата на Каролайн. Сиви косми, помисли си Бони. Блестяха леко, много по-светли от разкошната кестенява коса, с която Каролайн толкова се гордееше. Освен тях имаше и други косми наоколо, които… изобщо не блестяха. Бони бе виждала подобно смесено, между светло и тъмно, оцветяване в козината на кучетата. Смътно си спомняше, че нещо такова се срещало и при някои вълци. Но съвсем друго бе да виждаш всичко това в косата на приятелката си от гимназията. Особено когато тези косми са настръхнали като на зло куче…