Читать «Сенчести души» онлайн - страница 17

— … можем да продължим с препирните — довърши Деймън вместо нея. — Действай както си решила, скъпа. Ще се срещнем при закусвалнята с мазнотии, която избереш.

Елена кимна.

— Сигурен ли си, че ще ни намериш? Аз наистина ще се опитам да скрия аурата си.

— Само че този червен ягуар дори и в най-затънтеното градче по това шосе ще изглежда толкова подозрително, колкото и някое НЛО — изтъкна им Деймън.

— А защо просто не дойдеш с нас… — гласът на Мат изведнъж заглъхна. Понякога забравяше, че Деймън е вампир, въпреки че тъкмо това го изпълваше с най-силно негодувание към него.

— Значи смяташ да тръгнеш пръв, за да издебнеш някое малко момиче, запътило се към летните занимания в училището? — продължи Мат. Сините му очи бяха потъмнели от гняв. — И ще й се нахвърлиш, за да я отведеш някъде, където никой няма да чуе писъците й, за да отметнеш главата й назад, преди да забиеш зъбите си в шията й.

Този път паузата беше много по-дълга. Накрая Деймън заговори с тон, в който се прокрадваше лека обида:

— Няма да го направя.

— Това правиш ти, както и себеподобните ти. Направи го и с мен.

Елена разбра, че е крайно време за драстични мерки: да напомни истината.

— Мат, Мат, не е бил Деймън. Направил го е Шиничи. И ти го знаеш. — Нежно улови Мат за ръката и го завъртя към себе си, за да го принуди да я погледне в очите.

Но Мат още дълго не пожела да я погледне. Измина доста време и Елена започна да се опасява, че той няма да отстъпи пред молбата й. Накрая все пак вдигна глава и тя се взря в очите му.

— Добре — тихо рече той. — Ще го приема. Но самата ти знаеш, че отива да се напие с човешка кръв.

— Но от доброволен донор! — извика Деймън, който винаги се бе отличавал с превъзходен слух.

Мат отново се вбеси.

— Защото ти ги заставяш да го желаят! Първо ги хипнотизираш…

— Не, не действам така.

— Тогава им „влияеш“ по някакъв друг начин. На теб ще ти хареса ли да…

Застанала зад гърба на Мат, Елена правеше гневни знаци на Деймън, все едно разгонваше пилета. Деймън отначало само вдигна вежди, но сетне сви елегантно рамене и се подчини на настойчивата й безмълвна молба. Силуетът му се разми, докато приемаше формата на гарван, за да изчезне бързо като точка на фона на изгряващото слънце.

— Не смяташ ли — промълви Елена тихо, — че е по-добре да хвърлиш онзи кол? В противен случай Деймън ще се държи като пълен параноик.

Мат гледаше настрани, отбягвайки погледа й, но накрая кимна утвърдително.

— Ще го хвърля долу, когато сляза, за да се измия в потока — промърмори той, докато оглеждаше мрачно изкаляните си крака. — А пък ти — додаде — е най-добре да влезеш в колата и да се опиташ малко да поспиш. Изглеждаш много уморена. Нуждаеш се от сън.

— Събуди ме след два часа — поръча му Елена, без да подозира, че след два часа ще съжалява за това много повече, отколкото можеше да очаква.

4

— Цялата трепериш. Нека отида сама — заговори Мередит, като отпусна ръката си върху рамото на Бони. Двете стояха пред къщата на Каролайн Форбс. Бони понечи да се съгласи, но се спря. Беше унизително да трепери така явно в лятната сутрин в края на юли, в топлия щат Вирджиния. Унизително бе и да се отнасят с нея като с малко дете. Но Мередит, макар да бе само с шест месеца по-голяма от Бони, днес изглеждаше по-възрастна, по-зряла от всеки друг път. Черната й коса бе пристегната плътно назад, така че очите й изглеждаха много големи, като още повече подчертаваха красотата на финото й лице с високи скули и мургав тен.