Читать «Сенчести души» онлайн - страница 153

— Ние сме много развълнувани от тоалетите ни за вечерта — заговори Елена и посочи с кимване към скицника.

— И аз съм развълнувана като дете — призна лейди Улма. — Иска ми се да мога да направя за теб поне една десета от това, което ти стори за мен.

— Ти вече го направи — увери я Елена. — А ако намерим лисичия ключ — ще е благодарение на огромната ти помощ. А това — не мога да ти обясня колко много означава това за мен — завърши тя почти шепнешком.

— Но когато се възпротиви срещу установения тук ред, ти изобщо не си очаквала, че аз бих могла да ти помогна. Ти просто искаше да ме спасиш — и изстрада толкова много заради това — тихо й отговори лейди Улма.

Елена се размърда притеснено. Тесният бял белег покрай скулата й беше единственото по лицето й, напомнящо за станалото. Някога — когато се завърна за пръв път на земята от отвъдното — тя успя да отстрани тогавашния си белег само с едно просто призоваване на Силата. Но сега, макар че умееше да канализира Силата през тялото си и да я използва, за да изостря сетивата си, не можеше да я застави да се подчинява на волята й.

Някога, замисли се тя, като си представи онази Елена, която стоеше на паркинга пред гимназията „Робърт Е. Лий“ и гледаше онова порше, тя би сметнала увреждането на лицето си като най-голямото нещастие на света. Но след всички похвали, които бе получила, след като Деймън бе нарекъл раната й „почетен белег“, пък и след като бе сигурна, че за Стефан раната й не би имала значение, както и раната върху скулата й за самата нея, тя не гледаше много сериозно на белега си.

Вече не съм същата както някога, помисли си тя. И се радваше, че е така.

— Няма значение — рече тя, като пренебрегна болката в крака си, която още се обаждаше понякога. — Нека да поговорим за Сребърния славей и нейната галавечеря.

— Правилно — обади се Мередит. — Какво трябва да знаем за нея? Каква връзка има тя с ключа, Елена?

— Мисао каза: „Ако ти кажа, че едната половина е скрита в сребърен славей, ще ти дойде ли нещо на ум?“ Или беше нещо подобно — повтори Елена замислено. Трите момичета знаеха наизуст тези думи, но повтарянето им се бе превърнало за тях в ритуал, когато обсъждаха тази тема.

— А „Сребърен славей“ е името, с което всички в Тъмното измерение наричат лейди Фазина Дарли! — извика Бони и плесна с малките си длани в пристъп на екстаз.

— Вероятно е неин прякор, който е получила при първия си концерт тук, когато е започнала да пее в акомпанимент на арфа със сребърни струни — вметна лейди Улма сериозно.

— А струните на арфата трябва да се настройват, за което е необходим ключ — продължи Бони все така възбудено.

— Да. — За разлика от нея Мередит говореше бавно и замислено. — Но ние не търсим ключ за настройване на арфа. Такива ключове изглеждат ето така. — Тя остави върху масата до нея парче дърво от бял клен, приличащо на много къса буква Т, което, ако се държи отстрани, може да заприлича на дърво, в което нежно се поклаща един къс хоризонтален клон. — Взех този ключ от музикантите, които Деймън беше наел.

Бони огледа изображението, с което Мередит илюстрира какво представлява ключът, за който говореха.