Читать «Сенчести души» онлайн - страница 147

24

„Мило дневниче,

Сега е нощта, преди вечерта на първото ни парти тук — или по-скоро галапразненство. Но аз не се чувствам много празнично. Толкова много ми липсва Стефан.

Мъчно ми е и за Мат. Как само си тръгна, толкова ядосан на мен, че дори нито веднъж не се обърна назад. Той не разбира как аз мога да… да съм загрижена за… Деймън и в същото време да обичам Стефан така силно, че сърцето ми ще се пръсне от мъка.“

Елена остави писалката и се втренчи тъжно в дневника. Наистина я измъчваше почти физическа болка в гърдите, която би я изплашила, ако не знаеше на какво се дължи. Стефан така отчаяно й липсваше, че едва се хранеше, почти не можеше да спи. Той бе като някаква пламтяща част от съзнанието й, като фантомен израстък, който никога няма да изчезне.

Дори писането в дневника нямаше да й помогне тази вечер. Всичко, което можеше да запише, се свеждаше до мъчителни спомени за доброто време, когато двамата със Стефан бяха заедно. Колко хубаво беше, когато бе достатъчно само да извърне глава и да го види — какво щастие е било това! А сега всичко това бе изчезнало и на негово място се бяха появили изтощително объркване, вина и тревога. Какво се случваше с него точно в този момент? Дали тя повече няма да изпита радостта да обърне глава и да го види? И дали… не го измъчват?

Ох, Господи, ако само…

Ако само бях го накарала да залости прозорците на стаята си в пансиона…

Ако само бях по-подозрителна спрямо Деймън…

Ако само се бях досетила, че той си е наумил нещо в онази последна нощ…

Ако само… ако само…

Думите се превърнаха в болезнено пулсиращ, непрекъснато отекващ в сърцето й рефрен. Задъха се от напиращите ридания, със здраво стиснати клепачи, стиснала юмруци и вкопчена във вътрешния си ритъм.

Ако продължавам да се чувствам по този начин — ако позволя на страданието да ме съкруши — ще се превърна в незначителна точка в пространството. Ще рухна, ще се срина в нищото — но дори и това ще бъде по-добре, отколкото тази отчаяна нужда от него.