Читать «Сенчести души» онлайн - страница 14

Елена прегърна момчето, залюля го в прегръдката си, разтри ръцете и краката му, сгуши го в духовното си тяло.

Отначало детето оставаше напрегнато, все още леко настръхнало в прегръдката й. Но не след дълго започна да се поотпуска, когато се увери, че нищо лошо няма да го сполети от допира му до нея. Елена усети как дребното му телце се стопли и то лека-полека започна да се унася в сън. На нея до болка й се искаше да бди над малкото създание, да го пази и закриля.

Броени минути след като детето заспа, на Елена й се стори, че върху устните му се появи лека усмивка. Притисна го още по-силно към гърдите си и също се усмихна щастливо. Мислеше за някого, който я бе държал в обятията си, докато плачеше. Когото тя не бе забравила, никога не можеше да го забрави, но от този спомен мъка скова гърдите й. Той бе толкова ценен за нея и сега бе ужасно важно да си припомни за него. Трябваше… да, трябваше… на всяка цена трябваше да го намери…

И тогава внезапно спокойният сън на съзнанието на Деймън бе нарушен от силен звук, примесен с приток на светлина и енергия. Елена, макар да нямаше много опит със Силата, разбра, че всички тези стихии бяха пробудени от спомена за едно-единствено име.

Стефан.

О, Господи, тя го бе забравила. За няколко минути си бе позволила да потъне в нещо, което означаваше да го забрави. Да заличи страданията от всички онези самотни часове късно през нощта, когато лееше сълзи, споделяше скръбта и страха си единствено с дневника си. Сетне покоят и утехата, предложени от Деймън, наистина я бяха накарали да забрави Стефан, да забрави как може би в същия този миг той ужасно страдаше.

— Не, не! Остави ме! Пусни ме! — развика се тя сред мрака, докато се бореше да се освободи. — Трябва да го намеря, не мога да повярвам, че забравих…

— Елена. — Гласът на Деймън беше спокоен и нежен. Или поне лишен от емоции. — Ако продължаваш да се мяташ така, ще те изпусна, а все още сме доста нависоко.

Тя отвори очи и всичките й спомени за някаква скала и приковано към нея малко дете мигом се разлетяха във всички посоки като пух от глухарчета. Изгледа Деймън обвинително.

— Ти… ти…

— Да, да — сдържано й кимна Деймън. — Можеш да ме обвиняваш колкото искаш. Защо не? Но не съм ти внушавал нищо, не съм те ухапал. Само те целунах. Твоите Сили направиха всичко останало. Те могат да бъдат неконтролируеми и в същото време страхотно неустоими. Казано съвсем честно, аз никога не съм имал намерение да бъда засмукан толкова надълбоко — ако ми простиш тази игра на думи.