Читать «Сенчести души» онлайн - страница 13

Инстинктивно обаче се досети, че виждаше нещо много важно. Тя бе преминала през замайващата наслада, толкова всепоглъщаща, че дъхът ти секва, когато сливаш душата си с нечия друга. А сега вродената й любвеобилност, примесена с неясно безпокойство, я подтикна да го заговори.

— Студено ли ти е? — рече тя на детето, приковано към камъка с толкова дълги окови, че можеше да обгръща краката си с ръце. Беше облечено с парцаливи дрехи, изцяло в черно. Детето само й кимна мълчаливо. Големите му тъмни очи сякаш изпълваха цялото му лице.

— Откъде си? — попита го предпазливо Елена, докато се чудеше как да стопли измръзналото детско телце. — Сигурно не си излязъл от това? — предположи тя и погледна към грамадната каменна канара. Детето отново й кимна.

— Вътре е по-топло, но той вече няма да ме пусне там.

— Той ли? — Елена винаги дебнеше за признаци, издаващи намесата на Шиничи, онзи зъл лисичи дух. — Кой е този той, мило дете? — Коленичи и пое в дланите си детските ръчички. Оказаха се леденостудени, като замръзнало желязо.

— Деймън — прошепна дрипавото момче. За първи път погледът му се отклони от лицето й, за да се огледа ужасено наоколо.

— Деймън е сторил това? — Отначало гласът на Елена се извисяваше, но после спадна, смекчен като шепота на момчето, когато то повдигна умолително очи към нея. Имаше толкова отчаян вид, безпомощно разтворило устни, като котенце, чиито нокти са още съвсем меки.

Това са само някакви си символи, припомни си Елена. Това е умът на Деймън или по-скоро душата му. Именно това виждаш сега.

Но така ли бе в действителност? — внезапно взе връх разумът й. Не беше ли там — преди време с някой друг, — когато видя неговия вътрешен свят, необятните простори на душата му, изпълнени с любов и красота, облени в лунна светлина? Всичко това символизираше нормалното, здравословно функциониране на един необикновен разум. Сега Елена не си спомняше името на тази личност, но помнеше красотата. Беше сигурна, че собственото й съзнание би прибягнало до подобни символи, за да се разкрие пред нечие друго.

Не, осъзна внезапно и съвсем ясно: сега не виждаше душата на Деймън, защото тя бе скрита някъде там, по-навътре в грамадната, тежка скала. Той живееше скован и притиснат в този ужасяващ затвор и самият той искаше да е така. Това, което бе останало отвън, бе само някакъв прастар спомен от детството му, едно момче, прогонено от собствената си душа.

— Ако Деймън те е приковал тук, тогава кой си ти? — попита Елена предпазливо, докато се взираше в черните като катран очи на детето, черната коса и чертите на лицето му, които позна, макар и толкова незрели.

— Аз съм… Деймън — прошепна малкото момче с побелели устни.

Дори и това признание бе болезнено, каза си тя. За нищо на света не искаше да накърни този символ от детството на Деймън. Искаше той да почувства същата сладост и облекчение, които изпитваше и тя. Ако съзнанието на Деймън можеше да се сравни с къща, тя бе готова да я подреди цялата, да осигури цветя и светлина във всяка нейна стая. Или, ако я сравняваше с пейзаж, щеше да обгради ярката кръгла луна с венец или да изпъстри облаците с разноцветни дъги. Ала вместо това Деймън й се показваше като дете, гладуващо и страдащо, приковано с вериги към една скала, която никой не можеше да достигне. И тя искаше да утеши и приласкае това дете.