Читать «Отец Креспел в Лабрадор» онлайн - страница 3
Емилио Салгари
— Съмнявам се, отче — отговори капитанът. — Вълните са много бурни.
— И една дупка се е отворила — допълни морякът.
— Влиза ли вода?
— Като от ръкав.
В това време изплашени гласове се извисиха:
— Потъваме!
Наистина, носовата част на големия кораб, там, дето беше дупката, започна да потъва. Долната му част бе почти цялата напълнена с вода. А като че ли за да увеличи нещастието, вятърът задуха още по-силно и гигантските вълни се прехвърлиха върху палубата и пометоха всичко.
Тогава всеки беше зает със собственото си спасение. Моряци и пътници заедно наброяваха четиридесет души и всички еднакво желаеха само да избягнат смъртта.
Сред този ужасен хаос изведнъж се разнесе гласът на капитана:
— Да се спасява кой както може!
Всички се струпаха около лодките. Най-напред бе спусната голямата лодка. Капитанът, няколко офицери, моряци и пътници, всичко десет души, запълниха лодката, но една вълна ги подхвана и ги блъсна в кораба. От силния удар лодката се разпукна, отвори се и хората изпопадаха във водата. Известно време се чуваха отчаяните им викове и през мъглата се виждаше как се борят с вълните, след това всичко затихна. Силното течение на Свети Лаврентий погълна първите жертви.
Останалите на кораба ни най-малко не се изплашиха от това, което се бе случило с другарите им по съдба, и решиха да опитат всички възможни средства за спасение. Спуснаха и втората лодка, която бързо се отдалечи със своя товар.
На борда останаха тринадесет души, между които беше и отец Креспел. Опасността ставаше все по-голяма. Корабът потъвате все по-бързо. Още няколко минути и всичко щеше да се скрие под водата.
За щастие, имаше още една лодка, която бе извадена и спусната в морето.
— Бързо! — извика отец Креспел.
Мъжете грабнаха въжетата, хвърлиха няколко кутии консерви и два съда с вода, за да освободят място, и хванаха греблата. Водата заливаше вече мостика. През мъглата неясно се виждате как изчезва най-напред носът, а след това и кърмата на кораба. Големи вълни заляха всичко. Като че ли нищо не беше съществувало.
Глава II
ОДИСЕЯТА НА СПАСЕНИТЕ
Двете лодки плаваха в мъглата, без да знаят накъде отиват.
Тъмнината беше толкова гъста, че не позволяваше да се види от коя страна се намира островът, в който се бе разбил корабът. Кърмчията, който беше в числото на спасените, отправи лодката на изток, като се надяваше, че натам се намира островът, но силното течение и вятърът я отвлякоха на северозапад.
Положението на корабокрушенците ставаше все по-критично. Студът щипеше безпощадно, мъглата все повече се сгъстяваше. Вълните заливаха и двете лодки и мокреха нещастниците.
Смъртта се беше надвесила над тях.
Ако не намереха острова, нямаше да издържат дълго, защото лодките бяха наполовина пълни с вода.
Към два часа след полунощ от първата лодка се разнесе силен вик:
— Чувам как вълните се разбиват в някакъв бряг!
— Къде? — попита някой.
— Пред нас!
— Виждаш ли нещо?
— Абсолютно нищо!
— Карайте направо, но внимавайте за подводните скали!
— Мълчете!
Всички замълчаха и загребаха по-усърдно. Пред двете лодки, на едно разстояние от около двеста-триста крачки, се чуваше ясно как вълните се разбиват в нещо.