Читать «Отец Креспел в Лабрадор» онлайн - страница 6

Беше 27 ноември. Студът бе сковал всичко. Северен вятър духаше и издигате високи вълни по реката. Тежката мъгла все повече се сгъстяваше над острова.

Едва ли можеше да се избере по-лош ден, за да потеглят по реката, но корабокрушенците бяха решили на всяка цена да си опитат щастието.

Събраха останалата храна и завивките си и в седем часа сутринта потеглиха. Разделиха се отново в двете лодки и разпънаха платната. А Лабрадор беше на около четиридесет-петдесет километра.

Реката беше страховита: високи вълни застрашаваха да залеят всеки миг лодката, ледени блокове се блъскаха едни в други. Необходима бе изключителна ловкост, за да се маневрира с лодките така, че да се избягват ледовете. Всички прави, с лопати в ръце, се стремяха да ги отблъсват.

Тази борба трая няколко часа, докато мъглата падна и над реката. За да не се загубят двете лодки, кърмчията нареди да се подредят една зад друга и да се следват неотстъпно.

Беше около обяд, когато едната лодка, която се бореше с ледовете, изчезна в мъглата.

— Хей, вие от лодката! — извика им кърмчията. Никой не му отговори.

— Да не би да са се разбили в някоя подводна скала? — попита разтревожено отец Креспел.

— Нека всички да извикаме! — предложи кърмчията. Седемнадесет гърла нададоха силен вик, но и този път никой не им отговори.

— Явно вълните са ги погълнали — сподели тихо предположението си отец Креспел.

— Или ледовете са ги смачкали — каза кърмчията. — Е, престанаха да споделят страданията ни.

— Да се върнем, приятели. Може би ще успеем да стигнем навреме, за да приберем някого от тях.

— Невъзможно е, отче. Вълните са толкова страшни, че непременно ще обърнат и нашата лодка.

— Трябва да опитаме всяка възможност. Не бива да оставяме в беда другарите си.

— Но опасността за нас е много голяма.

— Не, излишно е — извикаха корабокрушенците. — Отдавна вече са мъртви. Няма смисъл да рискуваме.

— Но те са наши братя! — отвърна твърдо отец Креспел. — Делиха с нас опасности и лишения. Истински позор е за нас да ги оставим в такъв момент.

— Опитът ще бъде безполезен, отче.

— Длъжни сме да опитаме.

— Господ да ни пази! — изрече кърмчията и изви кърмилното колело.

Върнаха се на мястото, където предполагаха, че е потънала лодката. Започнаха да викат с цяло гърло, но само воят на вълните им отвръщаше. Обиколиха няколко пъти и като видяха, че няма никой, поеха отново пътя си.

През нощта никой не можа да заспи. Каква нощ! Вятърът духаше и помиташе всичко, грамадни вълни блъскаха от разни посоки лодката. Смъртта ги дебнеше от всички страни, но отец Креспел ги насърчаваше, припомняйки им различни случаи.

Към два часа след полунощ сред рева на бурята те различиха като че ли човешки гласове. Дали не бяха наближили бряг, населен с индианци?

— Невъзможно е да са преминали реката! — каза кърмчията.

— Въпреки това различавам ясно човешки гласове — каза отецът. — Да не би да има друг остров пред нас?

— Няма друг освен Антикости, отче.

— Дали не е някой кораб?

— Не вярвам. Корабите, които плават за Квебек, не минават оттук.