Читать «Последната врата» онлайн - страница 10

Мини на 81.

49

— Не — възразяваш ти. — Тъкмо от алчността на хората трябва да се боим. Ако им покажем дори само един скъпоценен камък, те няма да имат покой, докато не ги доведем тук. По-добре ще е да продължим напред.

— И аз така мисля — съгласява се джуджето. — Вървете след мен.

Продължавате напред по приказните тунели и коридори на подземния град. Наоколо царува пълна тишина и стъпките ви отекват звънко под високите сводове. Джуджето ви води без колебания, сякаш е живяло тук от рождение. Постепенно тунелите започват да се изкачват нагоре, докато най-сетне достигате стръмна спирална стълба.

— Натам трябва да е изходът — казва джуджето. — Идвайте.

— Почакайте малко — раздава се мекият глас на елфа. — Ние, елфите, не държим особено на блестящите камъчета. Но знам, че хората са готови на всичко за тях. Дали да не вземем малко скъпоценни камъни, преди да напуснем града?

Ако си съгласен с предложението на елфа, мини на 79.

Ако смяташ, че няма да ви трябват скъпоценни камъни, мини на 63.

50

Отрядът на елфите изчезва като по магия сред тръстиките, а вие мълчаливо се отправяте обратно към границите на мочурището. Едва когато наближавате Големия кръстопът, Шургуп промърморва:

— Добре се отървахме… Само дали не ни излъгаха за вратата?

— Не са ни излъгали — твърдо отвръща Гилмориен. — Можем да отпишем Устурим. Накъде ще продължим сега, приятели?

Отново всички погледи се отправят към теб. Коя посока ще избереш?

На юг, към Стария разклон — мини на 222.

На запад, към гората Дениарда — продължи на 187.

На север, към Химурганския проход — попадаш на 242.

51

Кого ще изслушаш най-напред?

Арнир — мини на 194.

Гилмориен — прехвърли се на 74.

Шургуп — продължи на 101.

Банун — отгърни на 120.

52

Събужда те пронизителният вик на Арнир. Скачаш и трескаво се оглеждаш.

Утрото вече настъпва и между дърветата се носят ефирни воали от полупрозрачна мъгла. Но тя не е толкова гъста, че да закрие тревожната гледка: обградени сте! Няколко десетки елфи в зелени облекла са сключили плътен обръч около поляната. И най неприятното е, че всеки един от тях държи обтегнат лък със стрела върху тетивата.

През главата ти изведнъж прелитат чутите някога легенди за Елоида. Разказват, че тукашните елфи ревниво пазели своята територия и не допускали никого навътре в гората. С горчиво съжаление се питаш защо си спомняш тия предания чак сега. Но вече е късно. Нищо не може да се промени.

Най-високият елф пристъпва напред и застава пред Гилмориен.

— Здравей, братко — изрича той с мелодичен, но враждебен глас. — Странни гости си ни довел тази нощ. Не подобава на един достоен елф да се движи в подобна компания, а още по-малко — да я води по нашите съкровени места. За джуджето не бих възразил. Здрава дружба е свързвала някога нашите народи, макар че днес от нея остава само тъжен спомен. Но останалите… Човек, трол… и таласъм. Таласъм! Откакто се помни нашият род, никога не сме разрешавали на тия гнусни твари да оскверняват с нозете си чистата трева на Елоида!