Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 162

— Престани най-сетне с вечните си лъжи. Отдавна престанах да ти вярвам. Писах ти, защото трябва да узная истината, а ме е срам да призная на мъжа си колко малко съм му се доверявала. Вярвах ти като някоя малка глупачка и допуснах да ме измамиш Имах доверие в братовчед си. Как можа да ме предадеш, Карлос?

Мъжът онемя. Тази змия го отблъскваше през всичките тези години, омъжи се за някакъв си грип го, носеше под сърцето си детето му и имаше наглостта да го ругае. Как смееше!

Думите изригваха като вулкан от устата на Сабрина.

— Искам да ми обясниш точно какво стана с момичето в Ню Орлиънс. Ти твърдеше, че Брет го е нападнал с нож. И преди всичко държа да узная истината за Констанца. Дали наистина е била бременна, дали той действително е отказал да се ожени за нея, защото е гонел богатството ми. И, по дяволите, този път ще ми кажеш истината!

Чувствата на Брет, който слушаше гневната й реч от фоайето, не можеха да се опишат с думи. Остана като ударен от гръм, като разбра колко хитро ги е заблудил Карлос. Колко глупави сме били! — повтаряше си несъзнателно той. — Само да не бях вярвал така упорито, че Сабрина е алчна и ненаситна! Искаше му се да изкрещи от радост — само взаимното недоверие ги беше разделило за цели шест години. Нищо друго. Ала сега край! — закле се в себе си. — Никога вече няма да допусна парите да застанат между нас! После спокойно влезе в салона.

— Аз също бих желал да чуя истината. Сигурен съм, че е много интересна — заяви невъзмутимо той.

Сабрина рязко се извърна. Господи! Какво правеше тук Брет? Какво ли щеше да си помисли сега?

Сабрина изглеждаше така пленително виновна, така ужасена от появяването на мъжа си, че той би избухнал в смях, ако положението не беше толкова сериозно. Напрегна всички сили, за да не иде при нея, да я притисне в обятията си и да впие устни в нейните. Никога не бе я обичал толкова, колкото в този момент, и най-после проумя гордостта, която й забраняваше да пита за миналото. Трогна се до дън душа, че въпреки всички лъжи, които й бяха наприказвали, бе станала негова жена.

Брет имаше ужасно уморен вид. Ризата му беше разкопчана и измачкана, зеленият жакет беше побелял от прах, панталоните и ботушите също. Но се овладя, пристъпи навътре и повтори забележително спокойно:

— Чутото от мен е крайно интересно. Именно вие, сеньор, доколкото си спомням, ранихте с ножа си момичето в Ню Орлиънс. А що се отнася до Констанца… — Той погледна Сабрина право в очите. — Не отричам, че между нас имаше нещо и това стана наскоро след пристигането ми в Накодочес. Но тя никога не е забременявала от мен и никога не ме е молила да я взема за жена. Няма да се извинявам за това, което съм вършил, преди да започна сериозно да те ухажвам — имам право на собствено минало. Никога не съм твърдял, че съм живял като монах. А що се отнася до твоето богатство, Сабрина — то нямаше нищо общо с чувството, което изпитвах към теб. Исках да станеш моя жена, защото те обичах. Богатството ти ми беше напълно безразлично.