Читать «Законът на Устър» онлайн - страница 123

— Не, сър.

— Ако се насочим към друг аспект на тази афера, нямаш ли някакъв план за непосредственото ми измъкване оттук?

— Не е достатъчно добре формулиран, сър, но в ума ми се върти една идея.

— Върти я, Джийвс, не щади сили.

— В момента е още мъглява, сър.

— Предполагам, че включва тънки нюанси?

— Да, сър.

Поклатих глава. Напразно си хабях силите, разбира се, защото не можеше да ме види. Но все пак я поклатих.

— Няма смисъл точно сега да се напъваш да бъдеш изтънчен и коварен, Джийвс. Моментът плаче по-скоро за скоротечност. Хрумна ми нещо. Преди малко си говорехме за случая, когато сър Родерик Глосъп беше залостен в килера, а полицаят Добсън пазеше всички изходи. Помниш ли какво предложи старият татко Стоукър, за да се справим с положението?

— Ако не ме лъже паметта, сър, господин Стоукър препоръча физическо насилие над офицера. „Да го фраснем с лопата по кратуната!“ беше май изразът, който употреби.

— Точно така, Джийвс. Такива бяха думите му. И въпреки че тогава отхвърлихме идеята, сега откривам в нея значително количество здрав разум. Този тип практични, самоиздигнали се мъже винаги намират начин да ударят гвоздея по главата и да избегнат вторичните въпроси. Полицаят Оутс е на пост под прозореца. Вързаните на възли чаршафи са на пост върху леглото. Така че, ако просто намериш една лопата и слезеш долу…

— Сър, опасявам се, че…

— Стига, Джийвс. Сега не е време за nolle prosequi-та. Знам, че предпочиташ финеса, но трябва да разбереш, че в момента той не ни върши работа. Удари часът на лопатите. Можеш да отидеш и да го заговориш, скрил зад гърба си инструмента, и да изчакаш психологическия…

— Извинете, сър, струва ми се, че някой идва.

— Добре, помисли върху това, което ти казах. Кой се задава тъдява?

— Сър Уоткин и госпожа Травърс, сър.

— Знаех си, че няма да остана дълго сам. Все пак са добре дошли. Вратата на Устър е винаги широко отворена.

— Но когато след секунди вратата бе отключена, при мен влезе само прародителката. Устреми се към креслото като към стар приятел и се строполи в него. Видът й бе мрачен и не будеше надежди, че е дошла да съобщи за проблясъци на здрав разум у татко Басет. И все пак проклет да съм, ако не беше дошла да ми съобщи точно това.

— Е, Бърти — започна тя след минута на мъчителен размисъл, — можеш да продължиш с опаковането на багажа.

— Ъ?

— Той свири отбой.

— Отбой?

— Да. Няма да повдига обвинения.

— Искаш да кажеш, че няма да гния в тъмница?

— Няма.

— С други думи, съм свободна птичка, дето има една приказка?

— Да.

Бях толкова погълнат от душевната си радост, че мина доста време, преди да забележа, че къчовете, които хвърлях, не съживиха прародителката. Продължи да седи строполена с вид на отлежал труп, та се наложи да я изгледам с неприкрит упрек.

— Не изглеждаш доволна.

— Очарована съм.

— Не забелязвам кьорав симптом — хладно отсякох аз. — Все си мислех, че избавлението на любимия племенник, отървал се на косъм от ешафода, би трябвало да предизвика у теб песни и танци на народите.