Читать «Скарпета» онлайн - страница 14

Патриша Корнуел

На Скарпета й беше достатъчно и тя прибра „Блекбери“-то в дамската си чанта, отвратена, че Брайс е могъл да я накара да погледне такъв боклук. Беше му ядосана почти толкова, колкото ако беше автор на колонката. Освен това можеше да мине и без критиката срещу снимката, която придружаваше колонката. Макар екранът на нейното „Блекбери“ да беше малък, бе видяла достатъчно, за да добие пълна представа какво е имал предвид, когато каза, че снимката „не е ласкателна“.

Приличаше на самия дявол в кървава операционна престилка, с визьор и кепе за еднократна употреба, което напомняше на банска шапка. Устата й беше отворена, уловена по средата на някое изречение, а ръката сочеше с кървав скалпел, сякаш се заканва някому. Черният гумен хронограф, който носеше, беше подарък от Луси през 2005. Това означаваше, че снимката е била заснета през последните три и половина години.

Заснета къде?

Не знаеше. Фонът беше избелен.

— Тридесет и четири долара и двадесет цента — високо каза шофьорът, когато таксито рязко спря.

Тя погледна през страничното стъкло към затворените железни врати на главния вход на някогашната психиатрична клиника „Белвю“ — будеща лоши предчувствия червена тухлена сграда на почти два века, която не беше виждала пациенти от десетилетия. Нямаше светлини, автомобили, хора. Будката на охраната беше празна.

— Не тук — каза тя високо през плексигласовата разделителна стена. — Не това „Белвю“.

Повтори адреса, който му беше казала още на летище „Ла Гуардия“, но колкото повече обясняваше, той ставаше все по-настоятелен и й сочеше входа, където в гранита беше издълбано „Психиатрична клиника Белвю“. Тя се наведе напред и му посочи няколко преки напред, където в сивотата се издигаха високи здания. Той обаче заплашително й заяви на лош английски, че няма да я кара никъде повече и че трябва веднага да слезе от таксито. Може би той наистина не знаеше, че болничният център „Белвю“ не е този зловещ стар ужас, който имаше вид на нещо изскочило от „Полет над кукувиче гнездо“. Вероятно си мислеше, че пътничката му е психиатричен пациент, дори криминално проявена, попаднала в релапс. Защо иначе ще носи багаж?

Скарпета реши, че по-скоро ще извърви пеша останалата част от пътя сред артистичните пристъпи на вятъра, отколкото да се разправя с него. Плати сметката, слезе от таксито, преметна през раменете си двете чанти и задърпа по тротоара куфара, пълен с домашно приготвена храна. Натисна бутона на безжичната слушалка.

— Почти пристигнах… — започна тя да казва на Бентън. — По дяволите!

Куфарът й подскочи и се килна, сякаш някой беше стрелял по него.

— Кей? Къде си?

— Току-що ме изхвърлиха от таксито…

— Какво? Откъде са те изхвърлили? Прекъсваш… — каза той точно преди батерията й да падне.

Почувства се като бездомна с куфара, който се преобръщаше на всеки няколко минути, а щом се наведеше да го оправи, чантите се изхлузваха от раменете й. Измръзнала и раздразнена извървя пътя до модерната „Белвю“ на Първо авеню и Източна 27-а, многопрофилен медицински център със стъклен атриум, градина, травматично и интензивно отделение и съдебномедицински етаж за пациенти от мъжки пол, чиито престъпления варираха от прескачане на турникет до убийството на Джон Ленън.