Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 45

— Едно на нула за теб.

Тя се наведе напред, извади чифт панталони и му ги подаде. В следващия момент ги последваха риза, чифт чорапи и леки туристически обуща, които образуваха малка купчинка пред него.

— Най-после можеш да свалиш от краката си тези каубойски ботуши.

Том събра всичко и отиде в стаята си, за да се преоблече. Повечето от дрехите изглеждаха торбести. Когато най-сетне се показа, Сали го погледна отстрани и каза:

— След няколко дни в джунглата може би няма да изглеждаш толкова глупаво.

— Благодаря. — Том се приближи към телефона и потърси рецепцията. Журналистите, както изглежда, висяха в бар, който се казваше „Лос Чаркос“.

Том се изненада, когато видя, че барът не беше някаква долнопробна дупка, както си беше представял, а елегантно, облицовано с дървена ламперия място във фоайето на красив стар хотел. Имаше климатик и въздухът бе с температура малко над арктическата, изпълнен с аромата на скъпи пури.

— Предлагам аз да говоря — каза Сали. — Моят испански е по-добър от твоя.

— Освен това изглеждаш по-добре.

Сали се намръщи.

— Не намирам шеги от този род за много забавни.

Те седнаха на бара.

— Hola! — поздрави Сали бодро бармана, мъж с тежки клепачи. — Търся човека от „Ню Йорк Таймс“.

— Господин Сюъл? Не съм го виждал откакто мина урагана, senorita.

— А как стои въпросът с репортера от „Уолстрийт Джърнъл“?

— Няма такъв тук. Ние сме бедна страна.

— Добре тогава, откъде има репортери?

— Тук е например репортерът Роберто Родригес от „Ел Диарио“.

— Не, не, не ме разбрахте, аз търся американец. Някой, който познава страната.

— Англичанин върши ли работа?

— Чудесно!

— Ей там е — измърмори той, сочейки с брадичка напред. — Дерек Дън. Пише книга.

— За какво?

— За пътешествия и приключения.

— А писал ли е нещо друго? Знаете ли някое заглавие?

— „Бавна вода“, тъй се казваше последната му книга.

Сали остави една двайсетдоларова банкнота на плота и тръгна към Дън. Том я последва. „От това може и да излезе нещо“, помисли си той. Мъжът седеше сам пред чаша в едно сепаре и работеше нещо. Имаше плътно, червендалесто лице и руса коса. Сали спря и възкликна:

— Кажете, вие сте Дерек Дън, нали?

— Да, аз отговарям на това име — каза той. — Носът му и бузите се наляха в още по-плътно червено.

— О, колко вълнуващо! „Бавна вода“ е една от най-любимите ми книги! Обожавам я!

Дън стана, разкривайки едър ръст и добре поддържана стройна фигура. Беше облечен в избелели панталони цвят каки и проста памучна риза с къси ръкави. Беше красив мъж, имперски тип.

— Наистина много ви благодаря — каза той. — А вие сте?

— Сали Колорадо. — Тя разтвори ръце, усмихвайки се.

„Виж я само, вече го накара да се хили като идиот“, помисли си Том. Той се чувстваше глупаво в новите си дрехи, които миришеха на магазин за мъжко облекло. Дън, наопаки, изглеждаше като човек, който е бил до края на земята и се е върнал обратно.

— Ще ми направите ли компания с едно питие?

— За мен би било чест — почти извика Сали.

Дън я поведе към близката пейка.

— Ще пия каквото и вие пиете — каза тя.