Читать «Усмихнатият труп» онлайн - страница 3

Проблемът е, че Бърт вероятно беше прав. Нямаше да ми трябва пистолет посред бял ден. Вероятно.

— Добре де, отваряй багажника!

Той отключи задната врата на почти новото си волво. Вече си бях свалила сакото. Бърт застана пред мен, прикривайки ме от страната на къщата. Бог забранява хората да виждат как си прибирам пищова в багажника. Какво ли ще сторят — ще заключат вратите и ще се развикат за помощ?

Увих каишите около пистолета и го положих в чистия багажник. Миришеше на нова кола — пластмасово и някак нереално. Бърт затвори багажника и аз го зяпнах, сякаш все още виждах пистолета.

— Идваш ли? — попита шефът ми.

— Аха — отвърнах.

Не ми харесва да си зарязвам пищова, независимо каква е причината. Това лош знак ли беше? Бърт ми махна да побързам.

Така и сторих, пристъпвайки внимателно по чакъла — черните ми обувки бяха с високи токчета. На жените им е позволено да обличат шарено, но мъжете получават удобните обувки.

Бърт се взираше във вратата, вече цвъкнал усмивка на физиономията си. Беше най-добрата му професионална усмивка, от която направо капе искреност. Светлосивите му очи блестяха от веселие. Но това беше маска. Той можеше да си я слага и да я сваля все едно щрака шалтер. Би си я включил дори ако му признаете, че сте убили собствената си майчица. Стига, разбира се, да искате и да я вдигнем от гроба.

Вратата се отвори и веднага разбрах колко бърка Бърт по въпроса, че няма да ми трябва пистолет. Пред нас се изпъчи мъж с ръст около метър и седемдесет и пет, но с изпънато по гърдите оранжево поло. Черното спортно сако май му беше прекалено тясно, сякаш още при първото движение шевовете ще се скъсат като кожа на насекомо, което вече я е надраснало. Черните му, прани с киселина³ джинси разкриваха тясната му талия, все едно някой го бе прищипнал в средата, докато глината е била още мокра. Косата му беше много светлоруса. Огледа ни мълчаливо. Очите му бяха празни и мъртви като на кукла. Под спортното сако мернах за миг презраменен кобур и едва устоях на желанието да сритам Бърт по глезена.

Или шефът ми не забеляза пистолета, или не му обърна внимание. Вместо това се усмихна очарователно на посрещача ни:

— Здравейте, аз съм Бърт Вон, а това е сътрудничката ми Анита Блейк. Доколкото знам, имаме среща с господин Гейнър!

Бодигардът — какъв друг би могъл да бъде — отстъпи от вратата. Бърт прие това за покана и влезе вътре. Последвах го, не съвсем уверена, че ми се иска. Харолд Гейнър беше много богат човек. Нищо чудно, че имаше нужда от телохранител. Може би е получавал заплахи? Или пък е от онези типове, които имат достатъчно пари да държат наоколо наемни мускули, все едно дали им трябват или не?

Или пък ставаше нещо друго. Нещо, което изисква пистолети и мускули, и мъже с мъртви, безизразни погледи. Не особено весела мисъл.