Читать «Отново и отново» онлайн - страница 79

Но ако човек не се вслуша, тогава той просто не чува нищо. И няма такава сила, която да го накара да се вслуша. Наказание за нечуващите също няма, освен нещастието да се противопоставиш на съдбата си.

Намесиха се още мисли или може би гласове. Сътън не можеше да ги разпознае, защото бяха извън двойствената личност, която бяха той и съдбата му.

Екранът го е пропуснал да мине, обади се някакъв глас, макар че не употреби точно тази дума.

Екранът изпълни предназначението си, добави друг.

А трети спомена за някакъв метод, който бил усвоил на планета, чието име прозвуча неясно и неуловимо, и съвсем безсмислено, поне за Сътън.

Намеси се още някой, който изтъкна колко сложно и непрактично е осакатеното тялото на Сътън и въодушевено заговори за предимствата при прякото поглъщане на енергията.

Сътън се опита да им извика да побързат, за бога, защото тялото му е доста крехко и ако много се бавят, изобщо няма да може да се оправи. Но не успя да издаде нито звук и като насън слушаше размяната на мисли, проблясванията на отделни мнения и всичко се сливаше в една цялостна мисъл, която представляваше окончателното решение.

Зачуди се къде се намира, опита се да се ориентира и установи, че дори себе си не може да разпознае. Защото самият той не представляваше вече тяло с определено положение в пространството и времето. Не беше дори лично местоимение. Струваше му се, че се е превърнал в нещо свободно реещо се, нематериално, нещо, което съществува извън времето и колкото и да се опитва, не може да разпознае себе си. Сякаш бе вакуум, надарен със самосъзнание, но подчинен на нещо друго, което също можеше да е вакуум.

Загубил бе тялото си, а живееше. Но къде точно и как успяваше да го постигне, му беше неизвестно.

Аз съм твоята съдба, бе заявил онзи, който отговаряше и бе част от него.

Но съдба беше само една дума и нищо повече.

Идея.

Абстрактно понятие.

Неточно определение, което човешкият разум бе измислил, но не можеше да докаже… което човешкият разум желаеше да допусне, че е само идея, чието реално присъствие е недоказуемо.

Грешиш, възрази вътрешният глас. Съдбата е реалност, макар че не я виждаш. Тя съществува реално за теб и за всички други същества… за всяко същество, в което бие пулсът на живота. Винаги е било така и така ще бъде.

„Да не би пък това да е смъртта?“ — запита Сътън.

„Ти си първият човек, дошъл при нас — обясни съдбата. — Не можем да те оставим да умреш. След време ще си получиш обратно тялото, но дотогава ще живееш заедно с мен. Ще бъдеш частица от мен. И това е съвсем справедливо, защото аз също съм живял с теб. Бях частица от теб.“

„Но вие не ме искахте — рече Сътън. — Обградили сте се с екран, за да ме спрете.“

„На нас ни трябваше един човек — каза съдбата. — Само един. И този човек си ти. Други няма да има.“

„Ами екранът?“

„Той бе специално настроен — обясни съдбата — да пропусне определен тип разум, който ни беше необходим.“

„Но вие ме оставихте да умра.“

„Трябваше — увери го съдбата. — Само умирайки, би могъл да станеш като нас и да узнаеш истината. Докато се намираше в тялото си, не можехме да контактуваме с теб. Само чрез смъртта можеше да се освободиш, да станеш частица от мен и да разбереш всичко.“