Читать «13-те светини» онлайн - страница 2

Виола Джилиан винаги бе искала да е звезда.

Обикновено в неделя изпиваше по няколко питиета с момичетата от масовката, но сега искаше да е добре отпочинала за появата си като звезда утре вечер. Виола много добре знаеше как се става театрална знаменитост — всички големи звезди са се издигнали по случайност. Някъде дълбоко в своето егоистично сърце тя бе убедена, че е голяма звезда. Мечтаеше да я открият. Талант, външен вид и хъс имаше. Искаше да надскочи театралната сцена, искаше да играе във филми. Вече имаше зад гърба си две малки роли в британските сериали „Ийстендърс“ и „Коронейшън стрийт“ — но се поумори да играе втора или пета-шеста цигулка, освен това се страхуваше, че се превръща в актриса за еднотипни роли. Беше на почти двадесет и четири години — не й оставаше кой знае колко време. Другите можеха да си пият в бара колкото си искат, но нейният път беше ясен — към леглото у дома.

Щом излезе от бара, навън я посрещна прекрасна есенна вечер — безоблачна, мека и благоуханна, затова тя реши да се поразходи до апартамента си, който се намираше съвсем наблизо, в Сохо.

Не беше изминала и двеста метра, когато усети кожата на тила й да изтръпва. През целия си живот Виола бе танцувала, а всеки танцьор е изпитвал това усещане, обикновено когато някой от публиката гледа право в него.

Виола беше сигурна, че някой я гледа.

В единадесет и половина вечерта лондонските улици се пълнят с неделни гуляйджии. Виола стисна чантата си по-здраво и ускори крачка. Напоследък бяха станали няколко жестоки улични обира, а плановете й определено не включваха тя да е поредната жертва. Апартаментът й се намираше на не повече от десет минути пеша. Тя продължи да поглежда назад на всеки ъгъл, но не видя никого. Въпреки това изтръпването на тила й не минаваше. Виола забърза по не особено оживената „Дийн стрийт“ и в мига, в който стигна пустия „Карлайл плейс“ вече почти тичаше.

Едва когато влезе в сградата и затвори вратата зад себе си, Виола се почувства в безопасност и се отпусна. Отбеляза си наум, че трябва да поговори с психотерапевта си за засилилите се пристъпи на тревожност. Като за актриса тя водеше доста скучен живот, така че на практика шансът хора като нея да пострадат бе равен на нула. Тя се засмя на глупавия си страх и си затананика една от най-известните песни на Нанси. В преддверието на сградата прегледа набързо пощата от деня. Изхвърли няколко просрочени сметки, но запази талона за магазина „Антрополоджи“, който наскоро отвориха на „Риджънт стрийт“. После мисълта й скочи към далеч по-практични въпроси — зачуди се дали ще успее да убеди костюмерката да смени червената рокля на Нанси и да поразголи деколтето още малко, така че да се подчертаят две от най-хубавите й черти.

Виола се заизкачва по стълбите и точно тогава чу приглушения вик от апартамент 1С — апартамента на госпожа Клей.

Въпреки че не беше човек, който се бърка в хорските работи, особено ако човекът е седемдесетгодишен и непрекъснато се оплаква, че Виола вдига твърде много шум, тя затича нагоре по стълбите. Чу се приглушен звън от счупване на стъкло. Виола се закова на място и бавно се обърна назад. Нещо не беше както трябва.