Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 93

— Как мина нощта? — прошепнаха устните му в косите й. — Нещо уплаши ли те?

— Не — промълви тя, сгуши лицето си в гърдите му и вдъхна тръпчивото му мъжко ухание. Нищо не бе я уплашило освен кошмарната представа, че няма да го види повече. Искаше й се да се долепи до него и никога да не го пуска да си иде.

— Донесох ти дрехи и някои други неща.

— Какви например?

— Ами още една чаша — развеселено каза той. — И тенджера. Сапун и подпалки. Ей такива дреболии.

— Ами газената лампа?

— Много пък ти е потрябвала. Ако заживеем пак в някоя колиба, ти обещавам, че чудеса ще направя, но ще ти намеря газена лампа.

— Ще ти го напомня при случай.

Рейф разпъна едно одеяло на земята.

— Ще преспим тук — каза той. — Утре потегляме на юг. Сега разполагаха с одеялата на Треърн, пък бяха и под линията на снега, така че щеше да им бъде достатъчно топло. Въпросът бе дали Ани ще може да заспи. Тя се сгуши до Рейф и сложи глава на рамото му, ала щом затвори очи, видя безжизненото тяло на Треърн.

Рейф придърпа одеялото нагоре и я притисна към себе си.

— Ани… — гласът му бе дрезгав от желание.

Тя се вцепени. След всичко онова, което се случи, не можеше да си представи, че ще може да прави любов.

— Не мога — с треперещи устни отвърна Ани.

— Защо?

— Днес убих човек.

Рейф замълча и полека се повдигна на лакът.

— Това стана случайно. Ти не си искала да го убиеш.

— На него вече му е все едно — той е мъртъв.

— Ако всичко се повтори, би ли стреляла?

— Да — прошепна тя. — Дори и да знаех, че ще го убия, пак щях да стрелям. Така че не беше случайност.

— Убил съм доста хора през войната, застрелял съм и много мъже, които ме преследваха. Те се влачеха подире ми като злобни псета и знаеха какво рискуват, така че трябваше да приемат последствията. Не мога да прекарам живота си разкъсван от угризения, че съм жив, а те са мъртви.

Разумът на Ани признаваше правотата на тези разсъждения. Ала сърцето й бе натежало от болка. Ръката му настойчиво я обърна по гръб.

— Рейф, моля те! Няма да е честно!

Той се опита да се взре в лицето й. Цял ден бе съпреживявал нейните мъки и въпреки че не можеше да заеме нейното място и да поеме болката й, бе разбрал причините за страданието й. Надяваше се, че Ани ще се разсее, когато напуснат злополучната колиба, а тя продължаваше да се измъчва.

Лекарите посвещават живота си на грижата за ближния. Ани бе отдадена изцяло на призванието си, защото бе извоювала званието „доктор“ с упорита борба. Нежната му любима не му причини болка дори и когато бе уплашена до смърт, а днес без колебание застреля врага му, за да спаси живота му, и сега страдаше.

Рейф не знаеше как да й помогне. Когато застана за първи път лице в лице със смъртта, нямаше време за размисъл — битката продължаваше. След това повърна, чудеше се дали ще има сили да посрещне зората, ала слънцето изгря и последваха нови битки. Рейф бе разбрал колко е крехък човешкият живот и колко лесно може да бъде прекъснат. Беше свикнал с тази мисъл.

Ани никога нямаше да приеме смъртта. Животът бе най-великото благо за нея и Рейф се измъчваше, защото тя бе принудена да извърши убийство заради него. Жестоки угризения на съвестта я тормозеха и Рейф искаше да й помогне. Не искаше да я остави сама със смъртта, парализирала съзнанието й.