Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 62

Така че трябваше да избяга. Страх я беше да не заспи, боеше се да затвори очите си, защото потънеше ли в сън, щеше да се събуди прекалено късно и нямаше да може да се измъкне.

Ала трябваше да чака нощта да превали, за да пътува по-малко в студа и мрака. Искаше да тръгне половин час преди съмване, когато сънят на Рейф ще бъде най-дълбок.

Опита се да пропъди мисълта за опасностите, които я дебнеха навън; не знаеше и пътя до Силвър Миза. Ако не беше толкова отчаяна, и през ум нямаше да й мине да тръгне сама в нощта. Спомняше си, че Рейф се движеше все на запад, значи трябваше сега да върви на изток. Ако се загубеше — беше почти сигурна в това — се надяваше, че ако пътува в източна посока, ще напусне планините. Ще трябва да тръгне без никакво оръжие, а се налагаше и да остави медицинската си чанта. При тази мисъл сърцето й се сви, но трябваше да се примири със загубата. Щеше да си набави нови инструменти, лекарства и билки.

Усети, че се унася в дрямка, и с мъка отвори натежалите си клепачи.

Колко ли беше часът? Бе загубила всякаква представа за времето. Уплаши се и реши да тръгва веднага, за да не закъснее. Сигурно бе три-четири часа сутринта и Ани се зае да осъществи рискования си план.

Извънредно предпазливо започна да се отдалечава от Рейф, като спираше преди да пристъпи към следващото движение. Той спеше дълбоко. Стори й се, че е изминал цял час, когато изпълзя на дървения под. Студени иглички се впиха в босите й стъпала. Яд я беше, че се бави толкова много, ала въпреки това не посмя да рискува и полека започна да лази към огнището, търсейки опипом обувките и чорапите си. Не искаше пръстите на краката й да замръзнат от студа и да се наложи да ги ампутира.

Искрено се надяваше скоро да се съмне и да стане по-топло, защото не смееше да си вземе палтото. То беше близо до главата на Рейф, отгоре на това затиснато с пушката му. Нямаше начин да го издърпа, без да го събуди.

Най-голямото изпитание бе отварянето на вратата. Ани бавно се изправи и слепешком започна да търси грубо издяланата дръжка.

Гърлото й бе толкова свито от напрежение, че едвам си поемаше дъх. Затвори очи и започна да се моли, докато бавно като в агония отваряше вратата, студена пот се стичаше по гърба й, трепереше от страх да не би някоя дъска да изскърца и Рейф да скочи от леглото с револвер в ръка

Леденият въздух я шибна в лицето, парещи сълзи я заслепиха. Боже Господи, не си представяше, че е толкова студено.

Най-сетне успя да открехне вратата дотолкова, че да се промъкне навън, ала сега се изправи пред втората част от непосилната задача: да я затвори безшумно след себе си. Леден вятър фучеше в короните на дърветата, голите клони се люлееха и се блъскаха едни в други като кости на скелет; нощта бе непрогледна и зловеща.

Ани въздъхна от облекчение, когато вратата отново застана в рамката Стори и се, че забелязва бледо сияние на хоризонта — значи правилно бе преценила времето и скоро щеше да се развидели.

Отправи се към заслона, като стъпваше полека и се взираше в краката си, за да не би да се спъне. Разтрепери се от студ още когато открехна вратата, но трябваше да издържи. Кобилата й се разсъни, подушила познатата миризма, и я поздрави с тихо изцвилване, което разбуди дорестия жребец на Рейф. Животните запръхтяха неспокойно.