Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 157

— Господи! — дрезгаво прошепна той.

Г-жа Уикенбърг завърза пъпната връв и я преряза, сетне бързо изми детето и го подаде на Рейф, защото в този момент излезе плацентата и тя трябваше да се погрижи за Ани.

Рейф беше очарован. Не можеше да откъсне поглед от дъщеря си. Ръцете му бяха по-големи от миниатюрното създание. Тя свиваше и отпускаше крачетата си и махаше с юмручета. Вече не плачеше и Рейф беше омагьосан от смяната на израза по малкото личице, което се мръщеше, дуеше устнички и се прозяваше.

— Проклет да съм — развълнувано каза той. Това беше дъщерята на Ани. Нещо го прободе в гърдите, много пъти бе имал същото усещане, поглеждайки жена си.

— Дай да я видя! — прошепна Ани и той положи извънредно внимателно детето на гърдите й.

Ани жадно разгледа фините черти, хареса нежния овал на бузките и съвършената като розова пъпка устичка. Бебето отново се прозя и за миг още невиждащите му очички се отвориха. Ани затаи дъх, като забеляза светлия им сивкавосин цвят.

— Тя ще има твоите очи! Виж, вече си личи, че ще са сиви.

На него детето му приличаше на Ани, имаше същите фини черти. Ала главицата й бе покрита с черна коса. Неговата коса и очи и чертите на Ани. Сплав от тях двамата, получила се в миг на силен екстаз, който завинаги бе променил нещо у него.

— Сложи я на гърдите си — предложи г-жа Уикенбърг. — Така по-бързо ще ти дойде млякото.

Ани се усмихна. Беше толкова залисана в съзерцание на дъщеря си, че забрави да направи онова, което винаги предлагаше на пациентките си. Срамежливо разкопча нощницата си и разголи набъбналата си гърда. Г-жа Уикенбърг тактично се обърна. Рейф се протегна и погали топлата копринено гладка плът, повдигна гърдата и помогна на Ани да намести бебето в сгъвката на ръката си, сетне докосна устничките на бебето с твърдото зърно. Ани подскочи, щом детето инстинктивно пое зърното и започна да суче.

Рейф се усмихна, като чу лакомото мляскане. Светлите му очи сияеха.

— Побързай с вечерята — подхвърли той на дъщеря си. — Че имаш един чичо, дето изкопа бразда в пода, докато те чака. Може и да е дядо. По-късно ще се разберем как ще го наричаме.

След десет минути той изнесе увитото в одеяло бебе навън, където Атуотър наистина тъпчеше неспокойно, шапката му бе заприличала на парцал от мачкане.

— Момиче е — каза Рейф. — И двете са много добре.

— Момиче — Атуотър погледна към спящото личице и преглътна. — Проклет да съм. Момиче. — Той преглътна отново. — По дяволите, Рейф, как ще я опазим от всички наперени и нахални младежи? Трябва да помислим за това.

Рейф се усмихна, разтвори ръцете на Атуотър и положи детето в тях. Той сякаш загуби ума и дума, тялото му се изпъна.

— Недей! — изскимтя той. — Може да я изпусна!

— Ще трябва да свикваш — безмилостно заяви Рейф. — Нали си държал малки кученца? Тя не е много по-голяма от тях.

Атуотър го изгледа смръщено.

— Ти да не искаш да я държа за врата, бе? — хапливо отвърна и притисна бебето към себе си. — Как не те е срам да се отнасяш към собствената си плът и кръв като към куче.