Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 125

Това е сърцето на бебето, помисли си тя, усещам туптенето му. Или пък е моето сърце. Пулсирането изпълни цялото й тяло, заля я като мощна приливна вълна. Да, приливът я повдигна и я понесе. Тя усети дълбоки ритмични тласъци, които я обляха с осезаема топлина. Долови далечното бучене на океана. А онова, което бе сметнала за луна, всъщност беше слънцето, което печеше силно и я изгаряше. Ръцете й също горяха, а пръстите й пулсираха. Помисли си, че кожата й ще се разпука от енергията, която я изпълваше отвътре.

Сетне приливът се превърна в ударни вълни, които се разбиваха на някакъв непознат бряг. Светлината стана още по-ярка, но бе по-мека и всичко се виждаше по-ясно. Тя плуваше на гребена на една вълна и пред погледа й се разстилаха безкрайни хоризонти. Просторни зелени равнини, кафяви хълмове, сини морета и океани — това беше земята, всичките й любими хора живееха на това място.

Пулсирането отстъпи място на постоянно бучене, Ани се чувстваше едновременно натежала от умора и лека като перце, сякаш наистина летеше във въздуха. Ярката светлина започна да избледнява и тя почувства как топлото телце, притиснато до гърдите й, шава неспокойно и рита с краченца.

Повдигна натежалите си клепачи, а може би очите й са били отворени през цялото време, но тя е била сляпа. Обзе я някакво странно чувство: като че ли се бе събудила на непознато място и не знаеше къде се намира.

Поне това място й беше познато. Тя седеше в калта на края на индианския бивак, а Рейф бе коленичил пред нея. Джакали клечеше малко встрани и гледаше като втрещена.

Беше ден. Слънцето бе изгряло, а тя не бе забелязала. Може би беше заспала и бе сънувала всичко това, но се чувстваше толкова омаломощена, сякаш не бе мигнала от дни насам. Слънцето грееше високо над главата й, значи бе късно сутринта.

— Рейф? — попита тя с глас, издаващ изумление и дива тревога.

Той протегна ръце и пое детето, което плачеше и риташе с крачета. Температурата му бе спаднала и пъпките не бяха толкова тъмни. Бебето шаваше неспокойно в ръцете му, а майката сигурно бе обезумяла от тревога. Рейф целуна копринено меката щръкнала косица и подаде бебето на Джакали. Тя пое мълчаливо малкото телце и го притисна към хлътналите си гърди. Тогава Рейф се приближи към Ани и я взе в прегръдките си.

Всичките му мускули бяха изтръпнали, цялото тяло го болеше. В душата му цареше смут. Колко ли време бе минало, откакто потъна в тъмните кладенци на очите й и… нещо стана. Не можеше да даде обяснение за случилото се. Спомняше си, че тя го зовеше, а той й отвръщаше с пламенна безгранична страст. Рейф я взе на ръце, вдигна я и я понесе далеч от бивака.

Вървя по течението на потока, докато не забеляза рядка горичка, където щяха да бъдат скрити от враждебни погледи. Постла одеялото, постави нежно Ани върху него и свали дрехите й, които му пречеха да почувства топлината на кожата й.