Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 106

— Трябваше овреме да си плюеш на петите — гласът му прозвуча спокойно.

Ловецът на награди му хвърли поглед, изпълнен с болка и омраза.

— Гаден кучи син! Ти застреля Орвъл.

— Вие двамата стреляхте първи. А аз последен. — Рейф преобърна с крак трупа на Орвъл — бе прострелян в сърцето. Прибра оръжията на убития.

— Ние нямаше да ти направим нищо лошо, просто искахме да се позабавляваме. Подивяхме в тоя пущинак!

— Да, да, толкова ви бе домъчняло за компания, че чак се забравихте и почнахте да стреляте. — Рейф не му повярва нито една дума. Мъжът беше мръсен, небръснат и смърдеше на пор. Очите му блестяха подло и коварно.

— Така е, искахме да се развеселим малко.

— Откъде разбрахте, че сме тук? — Колкото повече мислеше, толкова по-малко вероятно му се виждаше да са забелязали огъня. Тия двамата бяха толкова тъпи, че бе изключено и да са ги проследили — бяха отседнали в пещерата още преди два дни, освен това Рейф бе толкова предпазлив, че не оставяше никакви следи по пътя.

— Ами ние минавахме оттук и забелязахме дима.

— Защо не се разкарахте, докато е време? — Рейф му хвърли презрителен поглед. По гърдите на мъжа се стичаше кръв, ала раната не бе смъртоносна. Куршумът бе засегнал само ключицата му. Рейф се чудеше какво да го прави.

— Не трябваше да ни гониш, а да ни поканиш при вас. Орвел каза, че искаш само ти да чукаш оная женска… — Мъжът преглътна, усети, че се е раздрънкал прекалено много.

От дивата ярост, обладала Рейф, очите му се свиха като цепки. Не, те не бяха забелязали огъня. Бяха видели Ани, докато е носела вода. На тия лайнари в акъла им е било изнасилване, а не наградата за главата му.

Рейф започна да се двоуми. Най-доброто решение бе да пусне един куршум в главата на това копеле и да освободи света от един боклук. От друга страна, това си беше чиста проба хладнокръвно убийство, а не му се искаше да изпада до нивото на тия мръсници.

— Чуй сега, какво смятам да направя с тебе — процеди през зъби Рейф, приближи се към конете и хвана юздите. — Ще ти дам време да размислиш за фаталната грешка, която допусна. Мно-о-ого време!

— Къде караш конете, бе? Това е кражба!

— Няма да ги карам никъде, а ще ги пусна на свобода! Мръсното чене на мъже увисна от изненада.

— Айде стига бе! Не можеш да го направиш!

— Как така не мога?

— Ми аз как ще ида на доктор без кон? Ти ми отнесе рамото!

— Хич не ми дреме дали ще идеш на доктор или не! Ако те бях застрелял, изобщо нямаше да си мислиш за никакъв доктор!

— Дявол да го вземе, човече, не можеш да ме зарежеш просто така!

Рейф впи студения си светъл поглед в мъжа и започна да сваля юздите.

— Ей, я чакай малко! — Раненият упорито се взираше в него. — О, ама аз знам кой си. Проклет да съм. Да потъна вдън земя! Десет бона да се разхождат пред мене и аз да не знам!

— Прости се с парите, човече! — Мъжът злобно се ухили.

— Ще танцувам жига и ще почерпя оня, който ги прибере, гадно копеле такова!

Рейф сви рамене и поведе конете покрай ранения, който се опитваше да се изправи на колене. Без кон и оръжие, нямаше никакъв шанс да се добере до някое населено място. Дори и да успееше, щяха да минат дни, дори седмици. Дотогава двамата с Ани щяха да бъдат далеч оттук. Не му харесваше, че щеше да се разчуе, че пътува с жена, ала нямаше как — трябваше да рискува. Добре, че ловецът на награди не бе видял Ани отблизо, така че нямаше да може да я опише подробно.