Читать «Крадеца на зората» онлайн - страница 2

Но както винаги тя наложи волята си. В края на краищата момчетата бяха нейни синове, а Алун не искаше да живее на територията на Школата. Прокле се за глупавия инат и за прекомерната самоувереност, че може да опази близките си. В очите й напираха сълзи на безсилна ярост.

И другата ръка на мъжа се мярна пред очите й. Държеше парцал, който притисна към носа и устата й. Опиатът подейства бързо, макар че тя се бореше като животно, приклещено в капана и видяло тичащите хрътки. Напразна, отчаяна и кратка съпротива. Упояваше я с брофан… Последната й ясна мисъл беше какво главоболие я очаква, когато отново отвори очи.

ГЛАВА 1

Синя светлина проряза небето в късния следобед, озари разкъсаните сиви облаци и рязко открои очертанията на прохода Таранспайк. Отекна мощен грохот, съпроводен от човешки писъци.

Бойците от отряда на Гарваните невъзмутимо преценяваха положението от стените на замъка, пазещ прохода. Отвисоко виждаха добре и двора, и бойното поле.

Левият фланг на отбраната бе пробит. По овъглената трева бяха размятани горящи смазани тела, а враговете удвоиха напора си навсякъде по линията на сблъсъка. И напредваха.

— По дяволите! — промърмори Незнайния воин. — Проблем.

Вдигна свит юмрук над главата си, разпери пръсти и завъртя ръката си в широк кръг. Мъжете с флагове по кулите незабавно повториха заповедта. Петима конници и един маг изскочиха в галоп от странична порта.

— Ей там! Вижте — посочи Хирад. Петнайсетина мъже тичаха през пробива, без да се намесват в битката — те се стремяха да достигнат стените на замъка. — Ще участваме, а?

— Участваме — кимна Незнайния.

— Крайно време беше — усмихна се Хирад.

— Гарвани, след мен! — изрева Незнайния.

Измъкна със замах двуръчния си меч от ножницата, подпряна на зъбера, и се втурна към стъпалата. Нагръдната му броня улови последните лъчи на слънцето, а могъщото тяло се носеше напред с бързина и ловкост, които се оказваха гибелна изненада за мнозина. Бръснатата му глава бе приведена напред върху бичия врат, докато се спускаше вихрено по стълбата.

Стъпалата бяха изградени в самата стена и стигаха до покрива на твърдината. Оттам човек можеше да се спусне в двора по спиралните стълби на всяка от двете по-малки кулички.

Незнайния поведе към лявата куличка покритите с кожа и ризници воини и мага — отряда на Гарваните. Отвори рязко вратата, изръмжа на стража да се дръпне и препусна надолу през две стъпала, като се подпираше на външната стена.

Още не бяха преполовили стълбата, когато отекна втори, по-мощен взрив, и разтърси замъка до основите.

— Пробиха стената на двора — подхвърли Хирад.

— Почти стигнахме — отвърна Незнайния.

Вратата в подножието на куличката беше отворена, но Хирад се усъмни дали Незнайния изобщо би забавил устрема си, ако я бе заварил затворена. Гарваните изскочиха под гаснещите кехлибарени лъчи и хукнаха към левия ъгъл на двора, където прахът от взрива се издигаше мътно във въздуха.

Враговете нахълтаха през мътилката, прескачаха отломките, които се бяха посипали по двора. Покритите с кожена броня и маскирани бойци се разпръскваха в редица. Хирад забеляза, че след тях идва още един мъж, който видимо не бързаше за никъде. И той носеше лъскава кожена броня, но бе наметнал черен плащ, който се развяваше зад гърба му. Лулата между устните му бълваше димни кълбета, а ако зрението на Хирад не го подвеждаше, изпод наметалото се подаваше глава на котарак, която мъжът галеше разсеяно, Илкар, елф и маг от Джулаца, изрече проклятие и се изплю на земята.