Читать «Денят на Булдозериста» онлайн - страница 5

Ето и Иван, като съобрази, че днес в алкохолния дават коняк по тринайсет и петдесет, а от задната врата — и българско сухо вино по рубла и седемдесет плюс половин рубла отгоре, реши, че Валерка, неговият съсед и авер, навярно ще вземе вино, а после ще се задържи да поприказва с товарачите, — и приближавайки се към магазина, се натъкна право на него. Валерка също не се учуди, като видя Иван — сякаш знаеше, че той ще се появи в осветения правоъгълник между редовете от тъмносини кашони, на фона на закачената на отсрещната ограда гирлянда от парцалени карамфили.

— Давай — каза Валерка, прехвърли подрънкващата чанта в другата ръка, хвана Иван за лакътя и го помъкна надолу по Гръбначномозъчна, кимайки на приятелите си и заобикаляйки вонящите локви повръщано.

Стигнаха до обичайното си място — дворче с люлки и пясъчник. Седнаха: Валерка, както винаги, на люлката, а Иван — на дъсчения край на пясъчника. От пясъка стърчаха няколко полузасипани бутилки, тясно парче от вестник, потрепващо от вятъра, и няколко сухи клончета. Този пясъчник се ценеше много високо от бабичките, които събираха бутилки — той даваше великолепни реколти, почти такива, каквито даваха къщичките от детската площадка в Мундинделовия парк, и бабичките често се биеха за контрол над нея, млатейки се направо на улица Гръбначномозъчна, хриптейки астматично и душейки се една друга с празните мрежи; поради някаква странна тактичност те винаги се сражаваха мълчешком, и единственото звуково оформление на побоищата им — често групови — беше задъханото пъхтене и редкият звън на медали.

— Ще пиеш ли? — попита Валерка, отхапа пластмасовата тапа и я изплю в праха.

— Не мога — отвърна Иван. — Нали знаеш. Бъбреците.

— Моите и те не са цвете — отвърна Валерка, — ама пия. Ти какво, за цял живот ли си оглупял?

— До празника ще изтърпя — отвърна Иван.

— Гадно ми е вече да те гледам така. Ти сякаш… — Валерка се намръщи, търсейки определение, — сякаш си загубил нишката на живота.

Кисело замириса на вино — Валерка надигна глава, наведе бутилката над отворената си уста и пое в себе си играещата наляво-надясно заради разните хидродинамични ефекти струя.

— Ето — каза той, — веднага се чуват птичките. И вятърът. Тихи звуци.

— Ти стихове е трябвало да пропишеш — каза Иван.

— А аз може и да пиша — отвърна Валерка, — ти откъде знаеш, знаме отрядно?

— Може и да пишеш — съгласи се равнодушно Иван. Той с известно учудване забеляза, че дворчето, където седят, се състои не само от пясъчник и люлки, а още и от неголяма оградена цветна леха, обрасла с коприва, дълъг жълт блок, прашен асфалт и вървяща на зигзаг бетонна ограда. В далечния край, където оградата опираше в блока, в боклука се ровеха деца, които понякога замислено замираха на място и се сливаха с боклука, поради което бе невъзможно да се преброи точно колко са те. „В центъра децата са възпитани и уродите са малко — помисли си Иван, — а ако отидеш в крайните квартали, и на люлките се катерят, и в пясъчника се ровят, могат и с нож… И са някакви страшни…“