Читать «Входът за рая — платен» онлайн - страница 4

— Няма защо да те е срам от добрия ти метаболизъм.

— Благодаря за комплимента.

— Циците ти са истински, нали?

— Момиче, ти си невероятна.

— Благодаря. Със сигурност са истински. Дори и най-добрите имплантанти не изглеждат толкова естествено. Освен ако в технологията на имплантантите не бъде направен голям научен пробив, аз си мечтая да имам хубави гърди. Можеш да си мутант и пак да привличаш мъжете, ако имаш големи цици. Такива са моите наблюдения. Мъжете могат да бъдат много симпатични създания, но са адски предсказуеми и затова са жалки.

— Ти на девет години ли каза, че си?

— Рожденият ми ден беше на двайсет и осми февруари. Първият ден на Великите пости. Вярваш ли в постенето и разкаянието?

Мики въздъхна, засмя се и отвърна:

— Защо просто не отгатнеш в какво вярвам?

— Вероятно не много и в двете. Освен да се забавляваш с тях и да си прекарваш деня.

Мики остана безмълвна не от точното определение на детето, а от това как спокойно и безчувствено беше изречена истината. Истината, която тя самата отдавна избягваше да признае пред себе си.

— Няма нищо лошо в това да се забавляваш — продължи Лейлъни. — Едно от нещата, в които вярвам, ако искаш да знаеш, е, че сме тук, за да се радваме на живота. — Тя поклати лава. — Удивително. Мъжете сигурно са луди по теб.

— Вече не — отвърна Мики, изненадана от самата себе си, че разкрива толкова лесно съкровени неща.

Момиченцето се усмихна. Весели пламъчета заиграха в очите й.

— Сега вече не ти ли се иска да ме възприемаш като мутант?

— Какво?

— Докато ме смяташ за безпризорно сакато дете, състраданието не ти позволява да бъдеш неучтива. От друга страна, ако видиш в мене странен и вероятно опасен мутант, ще ми отвърнеш, че не е моя работа, и ще ме прогониш от двора.

— Ти все повече се държиш като мутант.

Лейлъни плесна доволно с ръце и каза:

— Знаех си, че у теб има и малко здрав разум. — Тя стана от стола и посочи към другия край на двора: — Какво е онова нещо?

— Розов храст.

— Не, сериозно?

— Сериозно. Розов храст е.

— Няма рози.

— Така е.

— Почти няма и листа.

— Но има много тръни.

Лейлъни продължи:

— Обзалагам се, че през нощта се изкоренява, обикаля из квартала и изяжда уличните котки.

— Трябва да заключваш вратите здраво.

— Ние нямаме котки. — Лейлъни намигна. — А. — Тя се усмихна широко. — Голям майтап. — Тя имитира с дясната си ръка нокът, проряза въздуха и изсъска.

— Какво имаше предвид, когато каза „и после край“?

— Кога съм го казала?

— Каза, че имаш време до следващия си рожден ден и после край.

— А, онова за контакта с извънземните.

Макар че това не беше отговорът, тя се обърна с гръб към Мики и прекоси двора.

— Лейлъни?

— Много неща приказвам. Не всички са смислени. — Когато стигна до дупката в счупената ограда, хлапето спря и се обърна. — Я ми кажи, Мишелина Белсонг, нали те попитах дали вярваш в живота след смъртта?

— И аз казах, че съм разумна.

— Да, сега си спомням.

— Та… а ти? — попита Мики.

— Какво аз?

— Вярваш ли в живота след смъртта?

Лейлъни тъжно погледна Мики и след дълга пауза отвърна: