Читать «Планетата на маймуните» онлайн - страница 92

Сядаме във втората „лодка“. Всички изчисления бяха направени така, че да се приземим в моята родина, недалеч от Париж, надявам се.

Навлизаме в атмосферата. Влизат в действие спирачните ракети. Нова ме гледа, усмихната. Научи се да се смее и да плаче. Синът ми протяга ръце, очите му сияят от възторг. Под нас е Париж. Айфеловата кула е на мястото си.

Преминавам на ръчно управление и се насочвам съвсем точно. Удивително чудо е това техниката! След седемстотин години аз кацам на Орли, което е останало почти същото, кацам почти на края на зелената площ, доста далеч от сградите. Сигурно са ме забелязали; трябва само да почакам. Изглежда няма полети. Дали пък летището не е закрито? Не, ето един самолет, който напълно прилича на тези от моето време.

Една кола тръгна от зданието към нас. Изключвам ракетите. Все повече и повече се вълнувам. Каква история ще им разкажа на моите братя — хората! Може би отначало няма да ми повярват, но аз имам доказателства. Имам Нова и сина си.

Автомобилът става все по-голям. Това е камионетка, доста стар модел: с четири колела и мотор с вътрешно горене. Машинално отбелязвам тези подробности. Според мен подобни машини трябва да са с отишли в музеите.

Честно казано, надявах се и на малко по-тържествено посрещане. Малко са тези, които ме посрещат. Струва ми се, че са само двама души. Колко съм глупав! Откъде могат да знаят?! Но когато разберат…

Двама са. Различавам ги доста неясно, защото залязващото слънце блести по стъклата, по мръсните стъкла. Шофьорът и един офицер в униформа. Виждам да проблясват пагоните му. Несъмнено, това е комендантът на летището. Другите ще дойдат след него.

Камионетката спря на петдесет метра от нас. Вземам сина си на ръце и излизам. Нова тръгва след нас с известно колебание. Изглежда уплашена. Нищо, ще й мине.

Шофьорът слиза. Застава с гръб към мен. Високата трева помежду ни го закрива до половина. Отваря вратичката, за да слезе пътникът. Не съм се излъгал — той е офицер; виждам блясъка на многобройните му нашивки. Скача на земята. Прави няколко крачки към нас, излиза от високата трева и най-накрая го виждам съвсем ясно. Нова надава писък, изтръгва детето от ръцете ми и хуква към „лодката“, а аз стоя като закован, неспособен нито да помръдна, нито да изрека някаква дума.

Пред очите ми стои горила.

Глава XII

Филис и Джин едновременно вдигнаха главите си, сведени над ръкописа, и дълго се гледаха, без да проговорят.

— Хубава мистификация — каза накрая Джин, като направи опит да се засмее.

Филис стоеше замислена. Някои пасажи от тази история я бяха развълнували и в тях тя виждаше известна истина. Обърна внимание на другаря си:

— Това доказва, че поети има навсякъде, във всички кътчета на космоса. И шегаджии — също.

Тя продължи да мисли. Струваше й се доста неубедително. Но с въздишка се съгласи:

— Прав си, Джин. И аз мисля така… Мислещи хора? Хора, надарени с мъдрост? Хора, на които разумът е вдъхнал душа?… Не, това е невъзможно. Тук разказвачът е минал всякаква граница. Жалко наистина!