Читать «Въоръжени мъже» онлайн - страница 2

Множество възрастни жени, роднини на покойника, плакаха. Но Едуард д’Ийт не заплака. Поради три причини. Той беше най-големият син, трийсет и седмият Лорд д’Ийт, а за един д’Ийт беше Немислимо да заплаче; беше — е, вярно, още с нова-новеничка диплома, — Убиец, а Убийците не плачат при вида на смъртта, иначе никога няма да спрат; а беше и ядосан. Всъщност, беше бесен от ярост.

Бесен, че му се наложи да вземе пари на заем за това погребение. Бесен на времето, на обикновеното гробище, на това, че фоновият шум на града не се промени ни най-малко, дори и при случай като този. Бесен на историята. Изобщо не беше планирано да се случи така.

Не трябваше да бъде така.

Вгледа се през реката към мрачния силует на Двореца и гневът му сякаш се изкриви в обектив.

Изпратиха Едуард в Гилдията на Убийците, защото там беше най-доброто училище за онези, чието социално положение е доста по-високо от интелигентността им. Ако го бяха изучили за Глупак, той щеше да измисли сатира и да разправя опасни вицове за Патриция. Ако го бяха обучили за Крадец¹, той щеше да се намъкне в Двореца и да открадне нещо много ценно от Патриция.

Тъй или иначе… изпратиха го при Убийците…

Същия този следобед той продаде каквото беше останало от именията на рода д’Ийт и отново се записа в училището на Гилдията.

За следдипломна квалификация.

Завърши с отличие — първият в историята на Гилдията, който го постигна. По-старшите от него го описваха като човек, който да се държи под око, и понеже имаше нещо у него, което караше дори Убийците да се чувстват неловко — за предпочитане от разстояние.

В гробището самотният гробар запълни дупката, която бе последното убежище на д’Ийт старши.

Усети, че нещо като мисли минават през главата му. Звучаха горе-долу така:

„Някакъв шанс за кокал? О, не, не, моля за извинение, това беше проява на лош вкус, забрави, че го казах. Имаш си сандвичи с говеждо в т’ва, как му се викаше, там де, кутията с обяда, все пак. Защо да не дадеш един на онова сладичко кученце, ей там?“

Мъжът се облегна на лопатата си и се огледа.

Сивият помияр го наблюдаваше настойчиво.

Каза му:

— Бау?

На Едуард д’Ийт му трябваха пет месеца, докато открие каквото търсеше. Търсенето беше възпрепятствано от факта, че той не знаеше какво търси, само дето знаеше, че ще го познае, като го намери. Едуард страстно вярваше в Съдбата. Хора като него често са такива.

Библиотеката на Гилдията беше една от най-големите в града. В определени специализирани области тя си беше най-голямата. Тези области се отнасяха главно до печалната краткост на човешкия живот и до начините за причиняването й.

Едуард прекарваше доста време там, често пъти най-горе на някоя стълба, често потънал в прахоляк.

Той изчете всеки известен труд върху въоръжението. Не знаеше какво търси и затова го намери в една бележка в полето на иначе някакъв много тъп и неточен трактат върху балистиката на арбалетите. Преписа си го. Внимателно.

Едуард прекарваше много време и сред историческите книги. Гилдията на Убийците беше асоциация на господа с потомствено добро възпитание, а подобни хора разглеждат цялата записана история като един вид счетоводна книга. В библиотеката на Гилдията имаше страхотно много книги, както и цяла галерия с портрети на крале и кралици,² и Едуард д’Ийт опозна аристократичните им лица по-добре от своето. Той прекарваше обедната си почивка там.