Читать «Протектор» онлайн - страница 9

— Чак толкова по-голям?

— Мичиков твърди, че е така, ако е пристигнал достатъчно отдалеч. Колкото по-нататък отива, толкова по-бързо трябва да постига максимална скорост.

— Хм.

— Ставаш параноик, Ник. Защо който и да било ще ни праща междузвезден боен кораб?

— Защо изобщо някой ще ни праща кораб? Искам да кажа, ако ще се унижаваш пред него… Можем ли да се свържем с кораба, преди да достигне Земята?

— Много странно е, че и аз си помислих за това. Мичиков разработи няколко варианта. Най-доброто ни предложение е да пратим флотилия от троянските пунктове, следващи Юпитер, някъде през следващите шест дни.

— Не флотилия. Не искаме Аутсайдерът да ни сметне за опасни. Разполагаме ли с някакви големи кораби на троянските пунктове?

— „Синият вол“. Готвеше се да тръгва за Юнона, но аз се разпоредих и опразних товарното му отделение.

— Добре. Правилно. — „Синият вол“ беше огромен товарен кораб за превозване на течности, голям колкото някой от луксозните хотелиерски лайнери на Титан, макар и не толкова красив. — Ще ни трябва компютър, добър компютър, а не просто корабен автопилот. Също и специалист, който да го управлява, плюс някои резервни сетивни съоръжения за машината. Искам да го използвам като преводач и Аутсайдерът да може да разговаря с него с премигвания на светлини, по радиото или с модулиран ток. Възможно ли е да вкараме едноместен кораб в товарното отделение на „Вола“?

— За какво?

— Просто за всеки случай. Така „Волът“ ще има спасителна лодка. Ако Аутсайдерът започне да играе грубо, човекът на борда ще може да се измъкне.

Лит не каза „параноя“, но видимо се въздържаше.

— Голям е — търпеливо поясни Ник. — Техниката му е достатъчно мощна, за да го преведе през междузвездното пространство. Може да се държи приятелски като кученце и въпреки това някой да каже нещо погрешно. — Той вдигна слушалката и каза: — Дайте ми Ахил, главен номератор.

Щеше да мине известно време, докато телефонистът насочеше лазера към Ахил. Ник остана да чака. А телефонът рязко иззвъня в ръката му.

— Да?

— Тук е „Контрол по транспорта“ — чу се в слушалката. — Кътър. От вашия офис е искана информация за големия монополюсен източник.

Ник усили звука, така че да може да чува и Шефър.

— Точно така. Какво има?

— Той следва курса на кораб от Пояса. Изглежда пилотът не избягва контакт.

Сол стисна устни.

— Какъв е корабът?

— Не можем да определим от това разстояние. Вероятно е миньорски едноместен кораб. Орбитите им ще съвпаднат след трийсет и седем часа и двайсет минути, ако някой от двамата не промени решението си.

— Дръжте ме в течение. Установете наблюдение с разположените наблизо телескопи. Не искам да пропусна нищо. — Ник затвори. — Чу ли?

— Да. Първият закон на Файнъгъл.

— Можем ли да спрем онзи поясар?

— Съмнявам се.

Можеше да е всеки. Оказа се, че е Джак Бренън.

Беше на няколко часа от промяната на курса към земната луна. Изхвърленият усилвател на „Маринър XX“ беше яхнал корпуса на кораба му като недохранен сиамски близнак. Свирката му все още стоеше на плоския нос — свръхзвукова свирка, чийто звук бе контролирал горенето на твърдото гориво. Бренън бе пропълзял вътре да хвърли поглед, като знаеше, че всяка повреда може да понижи стойността на антиката.