Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 8

— Да пусна ли музика? Да позабравим!

Ръката му обърна ключа. Старият изтощен апарат запращя, забуча. При завъртането на копчето станциите преминаваха през високоговорителя набързо, с една-две думи, с няколко тона и се изреждаха сред писък и скърцане ту по-силни, ту съвсем заглъхващи.

Изведнъж Тонев се надигна с простряна напред ръка.

— Стой! Тази станция!

Браун се извърна, учуден от тази живост.

— Какво има?

— Музика! — пошепна с възторжен глас болният. — Концертът за цигулка в ми миньор!

Отпусна се по гръб и притвори очи.

— Менделсон… Моят Менделсон… Толкова очарование, толкова жизнерадост… и малко, съвсем мъничко тъга… от онази сладка тъга, която не стяга сърцето, не разяжда душата, а по-ярко изтъква радостта. Сякаш казва: „Наистина в света има мъка, много мъка, ала ти не мисли за нея… Опитай се да я забравиш — поне сега… Отдай се на тази омая, омаята на прекрасната музика… Ликувай с тези дивни съзвучия… Ликувай…“

В стихналата колиба сред монотонния плисък на тропическия дъжд нахлуваха леко и уверено тържествените акорди на оркестъра. Буря ли беше това — и в музиката? Навън пороят продължаваше да плющи еднообразен, непресекващ, сякаш бе започнал от сътворението на света и щеше да се лее дори до неговата гибел, все тъй убийствено досаден.

Музиката изпълваше цялата стая, блъскаше се в мрачните ъгли, надигаше се, преливаше навън, удавена в шуртенето на водата от палмовия покрив. Тя беше странна музика, музика-буря, летен дъжд, нейде си далече-далече фучене на вятър и грохот на гръмотевици, но друг дъжд, дъжд, що напомня за любими кътчета, за родината, за свежест, за прохлада…

Изведнъж оркестърът затихна, сякаш в миг облаците се бяха раздрали, небето се бе разведрило. И ето, неуловимо като песен на чучулига се промъкна основният мотив на цигулката. Извиси се, затрептя. Толкова чар! Подранила чучулига, запяла химна на живота, горе, във висините, окъпана в златото на изгрева. А долу, ниви след дъжд, полегнали ливади, още незасъхнали локви край размътения поток и бели брези, привели ниско умокрени клони…

Внезапно чучулигата млъкна, обгърната от сребърната мрежа на оркестъра. Но бързо се съвзе, размята се тревожна, заплетена в опънатите вълшебни нишки на флейтите, зарида — докато с един замах раздра тази чудна мрежа, откъсна се от нея и полетя отново нагоре, пърхаща с крила. Нагоре, нагоре, към щастието, към красотата…

Тонев слушаше в захлас. В очите му светеха избликналите сълзи. Очарован от дивната музика, трогнат от неговия унес, мълчеше и Браун.

Когато шумът от ръкоплясканията затихна, в апарата прозвуча далечен глъхнещ глас:

— От зала България ви предадохме концерта на Софийската държавна филхармония. Солист Виктор Георгиев.

Тонев се задъха от вълнение:

— Виктор! Концерт — с Филхармонията!

— Ваш близък? — запита кратко англичанинът.

— Да! — сепна се геологът. — Приятел. И добави глухо:

— А можех да бъда аз!

— Музикант ли сте? — изгледа го подозрително Браун.

Тонев притвори очи, без да отвърне, а домакинът, недочакал отговора, пак хвана шишето. В този миг отново дочу гласа на госта си: