Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 29
Петър Бобев
— Къде съм? — долових на чист английски език.
Обясних му.
Той отпусна клепачи. След пет минути отново погледна.
— Моля ви, позвънете!
Изпълних желанието му.
В стаята влезе безшумно както винаги сестра Йошико, нежна, крехка и изящна, сякаш оживяла порцеланова статуйка от онези, които виждах по витрините в квартала Хинза.
Доктор Ясуга пошепна нещо, навярно по японски, защото не го разбрах. Сестрата ме посочи с поглед. Тогава болният опита да се извърне към мене.
— Много съм доволен… А как е сърцето?… Кръвната картина?
Но докато сваря да му отговоря, той отново бе изгубил съзнание. И отново сред несвързаните му мъчителни стонове аз дочух странната дума: „Мисако! Мисако!“, повтаряна с толкова болка.
Горещо и влажно. Задъхваме се от горещина, сякаш чаршафите ни са подгизнали от вода. Вентилаторите шушнат монотонно и облъхват с въздушната си струя ту едното, ту другото легло, но напразно.
Току-що си отидоха моите гости, целият ни екипаж: щурманът Портер, двамата пилоти Фриц и Тим, радистът Майк, стрелците, всички — славни момчета. Посмяхме се здраво, като летци. Животът е тъй кратък, нали? Смяхме се на командира, който още продължавал да смесва търговеца на хранителни продукти Такесаки с репортьора Моритаки, смяхме се на моя несполучлив опит да проникна в подземното царство, но най-много се смяхме на ястията, с които ме гощаваха тук, в японската болница: шницел от соя с гарнитура ориз и пържени водорасли, а за десерт варени перуникови пъпки.
Когато си отидоха, стана толкова тихо, че сякаш оглушах. Съседът ми отвори очи.
— Американски летци, нали?
— Аз също съм летец — отвърнах виновно, чак сега разбрал, че бяхме прекалили със своята глъчка.
— Знаех това, но сега разбрах още нещо…
— Какво?
— Че вашите самолети носят атомни бомби…
Замълчах. Не ми бе позволено да говоря за това, а нямах сили да отрека, да го излъжа. След няколко минути той добави:
— Когато ви видях там, в кратера, един американски летец… проснат върху канарата, над клокочещата лава… за миг се поколебах… Срамно може би, но тъй беше, поколебах се… Такъв като вас хвърли тогава бомбата…
— Къде?
Ясуга продължи, сякаш не бе чул:
— Всъщност какво значение имаше дали долу лежеше американец или японец? Преди всичко той беше човек… Нима той е виновен, че на света има алчни, суетни и жестоки хора, които пращат смърт? Можех ли да го изоставя?… Тъй млад, с близки, които го чакат, може би с жена, деца, родители, и няма друг, който да му помогне… А пък аз… аз съм сам, съвсем сам… един осъден… прокълнат… проклятието на Хирошима…
— Хирошима! И вие ли?
Доктор Ясуга не отговори.
Не съм допускал, че един азиатец може да бъде толкова благороден. Приказваме с него по цял ден, понякога и нощем, когато се събудим, плувнали в пот. И веднъж, в разговор за неговата болест, аз подметнах необмислено:
— В бълнуването си често споменавахте една дума…
— Каква? — опита той да се надигне развълнуван.
